— Имаме много специални момичета. Моника ей там ще ви осигури чудесно преживяване. Имаме и други момичета горе. Мога да ви ги доведа да ги огледате.
— Искам нещо по-младо от нея — каза Броуди.
Мъжът отговори и Луис каза:
— Има особено специално момиче, Лусия, навършила е осемнайсет миналата седмица и още е девствена. Много красива. Може да ѝ се обади да дойде. Но това ще струва повече, разбира се.
Броуди извади от джоба си пет двайсетачки.
— Още по-младо.
— Una niña — преведе Луис.
Мъжът се загледа в парите, после погледна Броуди в очите и каза на английски:
— Не и тук.
— А къде?
Мъжът се поколеба, после каза:
— „Ел Галинеро“.
— Галинеро е… място за женски пилета — обясни Луис.
— Кокошарник — предположи Броуди.
— Si — каза Луис. — „Кокошарника“.
Броуди погледна мъжа.
— Къде е „Кокошарника“? Dónde?
Мъжът ги изгледа преценяващо. Каза нещо на Луис и той преведе:
— Казва, че „Ел Галинеро“ е място, на което те водят, а не което намираш сам.
— Как се казва той?
Луис попита и мъжът отговори:
— Пепе.
— Добре — каза Броуди. — Пепе от „Клуба на прокълнатите“ ни е препоръчал „Кокошарника“.
Луис преведе. Пепе кимна и каза още нещо, като жестикулираше, сякаш упътва.
Луис се обърна към Броуди.
— Тукашните улици имат имена, но не и табели. Той обаче ме упъти подробно и мисля, че ще успея да го намеря. По-нагоре по хълма е. Голяма бяла сграда, едноетажна и без прозорци.
Това отговаряше на описанието на Ал Симпсън. Беше доста общо, но пък от друга страна, колко бардаци с малолетни проститутки можеше да има тук?
Пепе заговори отново и Луис преведе:
— Отваря само вечер. В седем.
Броуди погледна мъжа с шавливите очи и се запита какви ли са отношенията му с РБД-200. Дали щеше да съобщи за това на бандата? Скоро щяха да разберат. Броуди даде парите.
Пепе не благодари, но изглеждаше щастлив от неочакваните гущери, които сигурно се равняваха на около осемдесет милиарда боливари.
Броуди и Луис излязоха и се върнаха при колата.
Тейлър слезе и Луис седна зад волана, докато тя и Броуди се настаниха отзад, сякаш са туристи с шофьор.
— Попаднахте ли на нещо?
— Si — отвърна Броуди. — Имало едно място, наречено…
— „Ел Галинеро“ — довърши Луис, докато потегляше нагоре по хълма.
— Точно. „Кокошарника“. За много млади кокошчици.
— Мислиш, че това е мястото ли?
— Да проверим мястото и отвън и да видим дали отговаря на описанието на нашия приятел. И ако отговаря, ще се върна довечера.
— Идвам с теб довечера.
— Ще го обсъдим.
Продължиха мълчаливо по тесните непавирани улици на квартал Двайсет и четвърти юли.
Е, помисли си Броуди, ако „Ел Галинеро“ беше мястото, на което Симпсън беше видял Мърсър, се беше оказало лесно за намиране. Неприятностите винаги са лесни за намиране. Грехът, корупцията и човешката поквара са лесни за намиране. Беше откривал тези неща по целия свят. Дори по хълмовете на Кентъки и в казармите. Винаги трябваше да си напомня, че достойнствата и добротата също са лесни за намиране. Но работата му не изискваше да търси тях.
— Надявам се нашият човек да е там довечера — каза Тейлър.
— Ще видим.
Броуди се надяваше, че в „Кокошарника“ няма да ги чакат типове от РБД-200.
Броуди седеше на задната седалка до Тейлър. Пътуваха през тесните проходи, минаващи за улици в този квартал от построени с подръчни материали коптори. През прозореца се усещаше, че денят се сгорещява; миризмата на боклук и човешки мръсотии изпълваше неподвижния въздух. Бедняшките квартали на Каракас от двайсет и първи век бяха като връщане в Тъмните векове.
Минаха покрай друг посветен на РБД-200 стенопис. Този беше по-прост и недвусмислен — името на бандата над АК-47, сеещ дъжд от куршуми.
Стигнаха до поредната тясна улица, която се виеше нагоре по склона на север. Луис посочи през предното стъкло.
— Пепе каза да завием наляво при Исус.
На една сграда пред тях имаше голямо изображение на подобен на латиноамериканец Исус с ослепително бяла роба и венецуелския флаг в ръце. На пътя под обутите му в сандали крака имаше купчини цветя.
Луис зави наляво по тясната улица, промърмори следващата стъпка от указанията — „надясно при синята къща“ — и намали, когато приближиха яркосиня постройка от блокчета от сгурия. Зави надясно по една по-широка улица, която вървеше по билото и предлагаше панорамен изглед към копторите и Каракас в ниското. Голям папагал ара в червено и синьо прелетя над бедняшкия квартал към издигащите се зелени планини на север. Нагоре и пред тях се появи едноетажна сграда с плосък покрив, без прозорци и измазана с бяла мазилка.
— Това е мястото — каза Луис.
Сградата заемаше голяма площ и беше построена на естествено плато. Пред входа ѝ беше спряла ръждива зелена кола. Когато приближиха, Броуди видя пред вратата охранителна камера. Отстрани имаше ограден с бетонна стена двор, в който вероятно имаше генератор.
— Е, ако Пепе не ни е излъгал, това трябва да е „Кокошарника“ — каза той.
— Или щабквартирата на РБД-200 — добави Тейлър. — Не виждам никакви табели или надписи.
— Не очаквайте табели на подобно място, сеньора… — каза Луис. — А ако това беше централата на РБД, надписът щеше да е много голям.
