Независимо дали го искаше или не, но сега щеше да стигне до стотици хиляди души.
Мъжете по масите го гледаха с любопитство, след това кимваха учтиво и отклоняваха погледите си, когато срещнеха неговия. Хакуърт бе забелязал един ролс-ройс, широк колкото цялата лента, който беше паркиран точно пред входа на заведението. Очевидно тук присъстваше някоя голяма клечка, но из някое от задните помещения. Както Хакуърт, така и всички останали знаеха това и до един бяха нащрек, тръпнещи от очакване да видят за какво става въпрос.
Майор Нейпиър пристигна на гърба на един редовен кавалерийски вихрогон и влезе точно по обяд, свали си офицерската фуражка и съвсем свойски поздрави бармана. Хакуърт го познаваше, защото той беше герой, а Нейпиър познаваше Хакуърт по причини, които съвсем нарочно ще останат неизяснени.
Хакуърт премести халбата в лявата си ръка и горещо стисна дланта на майор Нейпиър пред самия барплот. Двамата тръгнаха към задната част на заведението, докато си разменяха някакви сърдечни, моментни, безсмислени реплики. Нейпиър пристъпи стегнато пред него и отвори една тясна врата в задната стена. Три стъпала водеха надолу към малка и уютна стаичка с разделени на множество части прозорци на трите стени и маса с меден плот по средата. На масата седеше един мъж, съвсем сам. Докато слизаше надолу по стъпалата, Хакуърт си даде сметка, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който се изправи, отвърна на поклона му и го поздрави с дълго и сърдечно ръкостискане. Той толкова се стараеше да накара Хакуърт да се почувства като у дома си, че в известен смисъл усилията му постигаха обратния резултат.
Пак си поговориха празни приказки, макар че този път вече не толкова свойски. Дойде един сервитьор; Хакуърт си поръча сандвич с пържола, специалитета на деня, а Нейпиър просто кимна на келнера, за да потвърди същото и за себе си, което се стори на Хакуърт като много приятелски жест. Финкъл-Макгроу отказа да яде каквото и да било.
На Хакуърт всъщност не му се ядеше. Беше ясно, че командването на Кралските обединени сили вече е разбрало поне за част от онова, което се бе случило. Финкъл-Макгроу знаеше също. Бяха решили да се видят с него насаме, вместо да го вземат на мушката и да го прогонят от филозоната. Това би трябвало да го изпълни с безкрайно облекчение, но не стана така. Нещата изглеждаха толкова простички след съдебното дело в Небесното кралство. Сега той подозираше, че ще се усложнят страшно много.
— Господин Хакуърт — заговори Финкъл-Макгроу, след като бяха приключили с любезностите, но сега гласът му звучеше по друг начин, сякаш за да стане ясно, че срещата ще тръгне по някакъв определен план, — моля ви, направете ми честта да чуя мнението ви за лицемерието.
— Моля? Лицемерието ли казахте, Ваша милост?
— Да, точно така.
— Струва ми се, че то е порок.
— Голям или малък? Помислете добре — от отговора ви зависят много неща.
— Струва ми се, че зависи от конкретните обстоятелства.
— Това винаги е доста предпазлив отговор, господин Хакуърт — каза леко нападателно лордът на справедливостта. Майор Нейпиър се засмя някак изкуствено, защото не знаеше как да разбира подобен диалог.
— Последните събития в живота ми ме накараха да се замисля сериозно за ползата от това нещата да се вършат предпазливо — отвърна Хакуърт. Другите двама се засмяха с разбиране.
— Знаете ли, когато бях млад, лицемерието се смяташе за един от най-големите пороци — обясни Финкъл-Макгроу. — Все заради моралния релативизъм. Значи, в подобен климат от вас не се очаква да критикувате другите — в крайна сметка, ако абсолютно добро и зло не съществуват, тогава какви основания имаме да критикуваме?
Финкъл-Макгроу спря да говори за момент с пълното съзнание, че е привлякъл напълно вниманието на останалите и започна да вади от джобовете си една лула от кратунка и всичките свързани с нея продукти и приспособления. Продължи да се занимава единствено с това и напълни лулата с някакъв тютюн с цвета на естествена кожа, който беше толкова ароматен, че устата на Хакуърт се напълни със слюнка. Прищя му се да напъха малко от тютюна в устата си.
— Това обаче доведе до доста забележителна обща фрустрация, защото по природа хората са доста строги и нищо не им е толкова приятно, колкото да критикуват недостатъците на другите. Поради което те се захванаха с лицемерието и го издигнаха от един малък грях до цар на всички пороци. Защото дори и да няма добро и зло, можеш да намериш основания да критикуваш някого, като съпоставиш онова, което е твърдял, с онова, което всъщност е направил. В този случай ти не даваш никаква оценка за правотата на схващанията му или морала на поведението му — просто изтъкваш, че е казал едно, а върши друго. Буквално цялата политическа дейност от времето на младостта ми беше отдадена на това да се излавят случаите на лицемерие. Няма да повярвате какво се говореше за първите викторианци. Да наречеш някого викторианец по онова време беше същото, като да го наречеш фашист или нацист.
Както Хакуърт, така и майор Нейпиър бяха абсолютно стъписани.
