Нел се засмя при мисълта, че една малка маймунка може да преметне през рамото си един толкова голям динозавър. Тя се върна една страница назад и прочете последната част по-внимателно:
Два дни по-късно, когато Бел отново дойде в пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо приготви специално меню в кухнята си от ориз, риба и зеленчуци и се погрижи тя да изяде всичко в чинията си. След това започна да си играе на една специална игричка с нея, която се наричаше „задни салта“.
На отворената страница се появи илюстрация. Нел видя познатото открито пространство пред входа на пещерата на Доджо. Доджо беше седнал на един висок камък и даваше наставления на Динозавър и Бел. Динозавър се опита да направи задно салто, но късите му предни крака не можеха да поемат тежестта на масивната му глава и той падна право върху лицето си. След това се опита и Бел и се получи превъзходно задно салто.
Нел също се опита. В началото беше доста объркващо, защото светът се завъртя около нея, докато се премяташе. Тя погледна илюстрацията в книгата и видя, че Бел прави точно същото, което се бе опитала да направи и тя, и допуска абсолютно същите грешки. Доджо пропълзя надолу по камъка си и обясни на Бел как да си държи главата и тялото изправени. Нел последва съвета му и направи втори опит, като този път се получи много по-добре. Преди да й свърши времето, тя вече правеше идеални задни салта по цялата площадка. Когато се върна в апартамента, Мама отначало не искаше да я пусне вътре и тя започна да прави задни салта из целия външен коридор. Накрая Мама я пусна да влезе, но когато видя, че косата и обувките на Нел са пълни с пясък, тя я натупа и я изпрати в леглото, без да й даде никаква храна.
На следващата сутрин обаче Нел отиде при синтетичния компилатор и си поръча от специалната храна, която Доджо беше направил за Бел. Контейнерът каза, че риба не може да направи, но можел да направи наносурими, което било нещо като риба. С ориза щял да се справи. Зеленчуците бяха проблемни. Вместо тях машината й даде някаква зеленикава каша, която можеше да се гребе с лъжица. Нел каза на синтетичния компилатор, че това й е храната на Бел и че отсега нататък ще се храни само с нея, след което машината винаги знаеше какво да й приготвя.
Нел вече не наричаше книгата си вълшебна, а с името, написано черно на бяло върху заглавната страница, което едва напоследък се бе научила да разчита напълно:
Букварът не й говореше вече толкова често, колкото бе правил преди. Тя откри, че много често чете думите по-бързо, отколкото книгата можеше да ги изговори, поради което обикновено й казваше да не говори. Често обаче я слагаше под възглавницата си и я караше да й чете приказки преди да заспи, и понякога се събуждаше посред нощ и я чуваше как й шепти някакви неща, които току-що беше сънувала.
