Диамантената ера полностью

Нел винаги се бе страхувала от Кевин. Днес обаче, когато той се опитваше да стане звезда, просто изглеждаше смешен; също както правеше Динозавър понякога, докато партнираше за спаринг на Бел. Топката полетя към нея, влажна от всичките плюнки и съвсем не толкова бърза, колкото изглеждаше на пръв поглед. Кевин крещеше какви ли не глупости по неин адрес, наричаше я пикла и куп други неща, но поради някаква причина Нел въобще не го чуваше, а и не й пукаше — просто се прицели в топката и я фрасна наистина силно, като концентрира тежестта на цялото си тяло върху кокалчетата точно по права линия, както я беше учил Доджо. Удари топката толкова силно, че дори не можа да я усети; тя полетя в широка дъга, която я отведе чак над главата на Кевин и зад него. След това единственото, което трябваше да направи, бе да я плесне още няколко пъти, докато се носи във въздуха и така спечели играта.

— Две от три — каза Кевин и продължиха да играят, но все със същия резултат. Всички деца вече се смееха на Кевин, при което той си изпусна нервите, стана червен като рак и се спусна към Нел.

Нел обаче бе виждала как Кевин използва тази тактика с другите деца и знаеше, че му върши работа, просто защото те се изплашваха до смърт и не можеха да помръднат. Доджо беше обяснил на Бел, че най-добрият начин да победи Динозавър бе да му се махне от пътя и да го остави да бъде изигран от собствената си сила; Нел така и направи с Кевин: отстъпи встрани в последния момент, вдигна стъпалото си, за да стане като кука и го спъна. Кевин се пльосна като прасе, но събра сили да стане и да я нападне отново. Нел го примами и отново го катурна.

— Добре де — рече той, — ти печелиш.

Тръгна към Нел с протегната напред ръка, сякаш искаше да се здрависат. Нел обаче беше виждала и това и знаеше, че също е трик. Тя също протегна дясната си ръка, сякаш е готова да се здрависат. Докато обаче Кевин се придвижваше към подадената стръв, а мускулите на ръцете му съвсем явно бяха стегнати до един, Нел обърна дланта си надолу, издърпа ръката си надолу, след което я прибра някъде към средата на тялото си. Докато правеше това, наблюдаваше Кевин и видя, че погледът му следи като хипнотизиран ръката й. Тя продължи да движи ръката си в елипсовидна траектория, като обръщаше дланта си нагоре, протягаше я напред и посягаше така, сякаш ще бръкне с пръсти в ококорените очи на Кевин.

Той покри лицето си с ръце. Нел го ритна между краката с всички сили, като преди това внимателно се прицели в мишената си. Когато момчето се присви, тя го сграбчи за косата и фрасна главата му в коляното си, след което го бутна да си седне на задника и го остави така, твърде стъписан за момента, за да може да се развика.

Хакуърт пристигна в кръчмата първи. Взе си халба черна бира от бара, налята в бурета под налягане в близката община Давтейл, и се поразходи из мястото, докато чакаше. Беше се въртял неспокойно зад бюрото си през цялата сутрин и сега му бе приятно да си поразтъпче краката. Кръчмата беше оформена по подобие на древните лондонски ханове около Втората световна война, като в единия й ъгъл имаше нарочно направено разрушение от бомба и на всеки прозорец бяха залепени Х-ове, което само накара Хакуърт отново да се сети за д-р Х. По стените бяха налепени подписани с автограф снимки на американски и британски въздушни бойци, заедно с други спомени, свидетелстващи за връхната точка на англо-американското сътрудничество:

Из цялото помещение на прътове и специални куки в тавана висяха на гроздове бомбета — също като големи чепки черно грозде. Като че ли тук идваха много инженери и артифекси. Седяха по на халба бира на бара и ровеха в солените си кейкове по малките масички, докато разговаряха и се смееха. Нямаше нищо предразполагащо нито в самото място, нито у хората, които го стопанисваха, но Хакуърт знаеше, че остатъкът от нанотехнологичното знание, събрано в главите на тези занаятчии от средната класа, беше това, което поддържаше в крайна сметка Нова Атлантида в заможно и сигурно състояние. Трябваше да се запита защо не му беше достатъчно просто да стане един от тях. Джон Пърсивал Хакуърт превръщаше мислите си в материя и го правеше по-добре от всеки друг на това място. Той обаче бе усетил нуждата да стигне по-далеч — той бе пожелал да прекрачи отвъд материята и да се добере до душата на човека.