— Чудесно. Приятен следобед — пожела й Гуендолин. Тя хвана Фиона за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Фиона започна да се тутка по начин, който беше идеално изчислен така, че да дразни, и отговаряше на въпросите на майка си само с кимвания и поклащания на главата, защото както винаги мислите й бяха на съвършено различно място. Щом стигнаха до временно предназначеното за тях помещение в крилото за гости, Гуендолин накара Фиона да легне, за да поспи, след което седна на малкото писалище, за да се оправи с очакващата я от известно време кореспонденция. Изведнъж обаче госпожа Хакуърт усети, че нейните собствени мисли са някъде другаде, защото разсъждаваше върху трите странни момичета — трите най-умни деца в академията на госпожица Матисън, — всяко от които си имаше свое собствено странно приятелство с „Буквара“. Погледът й се отклони от листовете медиатронна хартия, пръснати по писалището, отправи се навън, мина над тресавището, където бе започнал да ръми нежен дъждец. Гуен отдели почти цял един час на притесненията си за момичетата и букварите.
След това си спомни една фраза, която беше излязла от устата на нейния домакин този следобед и която не бе оценила много добре в началото: тези момичета не бяха по-странни от които и да било други и да се обвиняват букварите им за тяхното поведение означаваше да не се схване основната идея.
С напълно възстановени сили, тя извади сребърната си писалка и започна да пише писмо на изчезналия си съпруг, който никога не й се беше струвал толкова далеч.
До полунощ оставаха няколко минути и Миранда се канеше да приключва с вечерната смяна и да се махне от сцената за тяло. Беше петък вечер. Очевидно Нел бе решила днес да не си поръчва интерактор за цялата нощ.
В дните, когато ходеше на училище, Нел задължително си лягаше между десет и половина и единайсет часа, но петъчните дни бяха тези, в които тя се потапяше в „Буквара“ така, както беше правила като малко дете, шест или седем години преди това, когато бе започнало всичко това. Точно в момента Нел беше спряла на един момент в историята, който трябва да е бил доста тормозещ за нея. Състоеше се в това да разбере социалните ритуали на едно странно култово общество от вълшебници, което я бе хвърлило в подземен лабиринт. В крайна сметка щеше да го разбере — винаги го правеше, — но не тази вечер.
Миранда остана на сцената още час и половина, за да играе някаква роля в интерактив за самураи, който беше доста популярен в Япония. Ролята й бе на платиненоруса дъщеря на мисионер, отвлечена от един наемен войник от Нагазаки. Единственото, което трябваше да прави през цялото време, бе да пищи, за да бъде спасена накрая от един добър самурай. Жалко, че не говореше нипонски и (освен това) не беше запозната с театралните традиции на тази нация, защото се знаеше, че те правят нещо много новаторско и интересно с
Тъкмо когато си събираше нещата, се появи спешно предложение за работа. Тя прегледа информационния екран; ролята нямаше да й донесе много пари, но пък траеше кратко време. И Миранда я прие. Чудеше се кой ли й изпраща спешни предложения за работа; преди шест години това се бе случвало редовно, но след като започна да работи във вечерната смяна, тя по принцип беше станала едно от многото лесно заменими западни момичета за всичко с непроизносимо име.
Приличаше на някакво странно бохемско произведение на изкуството, някакъв проект за интеракторски семинар от далечното й минало: сюрреалистичен пейзаж с абстрактни цветни геометрични форми, като от време на време от разни плоски повърхности изскачаха някакви лица, които си казваха репликите. Лицата бяха със странно релефно покритие, сякаш имаха специално боядисан грим или пък бяха издълбани върху обелки от портокали, кожа от алигатор или индонезийски плодове.
— Тя ни липсва — каза едно от лицата с глас, който беше смътно познат, но се разливаше в странен и призрачен отекващ стон.
— Къде е? — попита едно друго лице с доста позната форма.
— Защо ни напусна? — добави трето лице и дори през маската на грима и променения глас Миранда разпозна Карл Холивуд.
