— Само ако можеше да е с нас на партито! — извика друго лице, в което Миранда позна една своя колежка от екипа на „Парнас“, която се казваше Кристин някоя си.
Дубльорският екран й подаде реплика:
— Добре, добре — въздъхна Миранда, — излизам от текста. Къде сте?
— На купона на трупата, глупаче! — отвърна Карл. — Навън те чака такси — не е от най-големите, но…
Миранда излезе от интерактива, довърши почистването на сцената и я остави отворена, за да може някой от колегите й да дойде по-късно и да поработи по време на златната смяна. Хукна сред хаотичната поредица от пластмасови херувимчета, музи и троянци, после през фоайето, където няколко интерактори-чираци със замъглени погледи почистваха останките от тазвечершното представление на живо и излезе на улицата. Там, осветено от призрачния розово-лилав неон на голямото платнище, я чакаше едно такси с включени фарове.
Логично бе да се изненада, когато шофьорът се насочи към Бънд, а не към зоните със средно високи сгради в Пудонг, където западняците без племенна принадлежност и с нисък доход обикновено си купуваха апартаменти. Партитата на трупата обикновено ставаха във всекидневната на някой от трупата.
След това напомни на себе си, че в днешно време „Парнас“ е добър и печеливш театър, че разполага с цяла сграда някъде, която е пълна със създатели на нови интерактиви, че текущата продукция на „Макбет“ му струва един куп пари. Карл бе летял до Токио, Шенжен и Сан Франциско да търси инвеститори и не се беше върнал с празни ръце. Всички билети за следващия месец бяха продадени.
Тази вечер в залата имаше доста свободни места, защото повечето от хората, които идваха на премиерите, не бяха китайци, а не-китайците доста се притесняваха да излизат по улиците заради слуховете за „Юмруците на справедливата хармония“.
Миранда също се притесняваше, макар и да не си го признаваше. Таксито зави на едно място и фаровете му минаха през една групичка млади китайци, които се бяха събрали пред един вход. Когато единият от тях поднесе цигара към устните си, тя забеляза алена лента, вързана на китката му. Усети присвиване в гърдите, сърцето й подскочи и тя трябваше да преглътне няколко пъти. Младежите обаче не можеха да видят нищо през посребрените стъкла на таксито. Не се събраха около нея, за да насочат оръжията си и да се развикат: „Ша! Ша!“.
Хотел „Катей“ се извисяваше в средата на Бънд, на кръстовището с Нанжинг Роуд — пътят за родео на Далечния изток. Доколкото виждаше Миранда — може би чак до Нанжинг — той беше покрит от двете страни със западни и нипонски бутици и магазини, а въздушното пространство над улицата бе обсипано с големи колкото бадем аеростати, всеки от които си имаше своя собствена кинокамера, както и устройство за разпознаване на определени структури, като например подозрителни на вид групички от младежи, които биха могли да са членове на „Юмруците“.
Като всички други големи западни сгради по брега, и контурите на „Катей“ бяха направени от бяла светлина, което може би беше добра идея, защото иначе нямаше да прилича толкова на тях. Външният му дизайн на дневна светлина беше мрачен и потискащ.
Наложи се да си поиграе на „кой кого“ с портиера. Тя тръгна към входа с увереността, че той ще й отвори вратата, но той си стоеше с кръстосани зад гърба ръце и я гледаше свъсено. Накрая отстъпи и отвори вратата, макар че Миранда трябваше да намали крачка, за да не се натресе върху нея.
Джордж Бърнард Шоу бе отсядал тук; Ноел Кауърд бе написал цяла пиеса тук. Фоайето беше високо и тясно, мраморът изпипан в стила на изящните изкуства, с внушителни полилеи от метал, а през сводовете с витражи се просмукваше бялата светлина от сградите на Бънд. В бара свиреше някаква доста древна джаз група, като някой удряше по тялото на контрабаса и заглушаваше звука от барабаните. Миранда застана на пръсти на входа, за да разгледа къде евентуално се намира партито, но не видя нищо друго, освен туристи-кавказци на средна възраст, които танцуваха бавничко, както и обичайната редица от нахакани млади китайци на бара, които се надяваха, че тя ще влезе.
Накрая намери пътя за осмия етаж, където се намираха всички луксозни ресторанти. Голямата банкетна зала беше наета за вечерта от някаква непоносимо богата организация и бе пълна с мъже в невероятно изискани костюми, жени в още по-изискани рокли, както и някои странни викторианци тук-там в по-консервативни — но въпреки това луксозни и скъпи — дрехи. Музиката беше доста тиха — само един китаец в смокинг, който свиреше джаз на рояла, но на сцената в единия край на залата си приготвяше инструментите някакъв голям оркестър.
Миранда тъкмо се отдръпваше назад, докато се чудеше в коя ли задна стаичка може да бъде намерен опърпания актьорски състав, когато чу, че някой я вика по име откъм залата.
