Към нея вървеше Карл Холивуд през средата на залата с походката на човек, който едва ли не е собственикът й. Блестеше в каубойските си ботуши ръчна изработка, направени от много фина кожа на екзотични птици и влечуги, в широкия си плащ — нещо средно между пелерина и типичното за Запада широко манто — който почти бършеше пода и го караше да изглежда поне два метра, вместо обичайните му метър и осемдесет и пет. Дългата му руса коса беше сресана назад, а брадичката му в стил крал Тут бе права и остра като мотика. Изглеждаше великолепно и си даваше сметка за това, а сините му очи направо пронизваха Миранда, която не можеше да помръдне от отворената врата на асансьора, откъдето още малко и щеше да е излязла.
Той я прегърна сърдечно и я завъртя. Тя се притисна към него, скрита за тълпата в банкетната зала от обгърналата я пелерина.
— На нищо не приличам — каза Миранда. — Защо не ми каза, че става въпрос за такова парти?
— А ти защо не знаеше? — попита я на свой ред Карл. В качеството си на директор той притежаваше и таланта да задава възможно най-трудните въпроси.
— Щях да си облека нещо друго. А сега приличам на…
— Приличаш на млада
— Ти, куче златоусто — рече му тя. — Знаеш, че това са глупости.
— Преди няколко години щеше да се понесеш из тази зала с оная твоя великолепна брадичка, вирната като рогата на боен бик, и всички щяха да отстъпят назад, за да те разгледат. Защо не и сега?
— Не знам — отвърна Миранда. — Струва ми се, че с тази Нел съм се сдобила с всички недостатъци на родителството, без в действителност да си имам дете.
Карл се поотпусна и стана някак по-внимателен. Миранда разбра, че е изрекла онова, което той е искал да чуе.
— Ела — подкани я той, — искам да те запозная с някого.
— Ако се опитваш да ме сватосаш за някой заможен кучи син…
— Не съм си и помислял подобно нещо.
— Няма да стана домакиня, която играе само в свободното си време.
— Това ми е от ясно по-ясно. А сега се успокой за малко.
Миранда полагаше максимални усилия да не обръща внимание на факта, че в момента минават през средата на залата. Карл Холивуд привличаше погледите на всички, което й вършеше идеална работа. Тя размени по една усмивка с двама интерактори, взели участие в интерактивната покана, довела я на партито; и двамата бяха увлечени в приятни на вид разговори с добре изглеждащи хора, които по всяка вероятност бяха инвеститори.
— С кого искаш да ме запознаеш?
— С един приятел, който се казва Бек. Познаваме се от дълго време.
— Но не сте приятели?
На лицето на Карл се появи сконфузена усмивка и той сви рамене.
— Понякога сме приятели. Понякога сме сътрудници. Бизнес партньори. Така става в живота, Миранда: след известно време вече си си изградил цяла мрежа от хора. Пускаш им по малко информация, която може да им свърши работа, и те правят същото. За мен той е един от тези хора.
— Не мога да си обясня защо искаш да ме запознаеш с него.
— Почти съм сигурен — каза той много тихо, но съвсем отчетливо, защото вероятно използваше някакъв актьорски трик, — че този господин може да ти помогне да намериш Нел. А също така и че ти можеш да му помогнеш за нещо, от което той има нужда.
И Карл отстъпи встрани с развята пелерина, за да й предложи стол. Намираха се в ъгъла на банкетната зала. На отсрещната страна на масата, с гръб към един голям прозорец с мраморен перваз, осветен от яркия Бънд и медиатронната какофония на Пудонг, която изливаше кървавочервена светлина по лъскавите подплънки на сакото му, седеше млад африканец със сплъстена коса, който носеше тъмни очила с мънички кръгли стъкла, фиксирани в невъобразимо сложна метална пространствена решетка. До него бе седнал нипонски бизнесмен, когото Миранда почти не забеляза. Нипонецът беше облечен в официално черно кимоно и пушеше нещо, което миришеше на старомодна, абсолютно канцерогенна пура.
— Миранда, това са господин Бек и господин Ода — и двамата са капери. Господа, да ви представя госпожица Миранда Редпат.
И двамата мъже направиха нещо като жалко подобие на поклон, но дори и не помръднаха ръце за здрависване, което си беше съвсем в реда на нещата — в днешно време много странни неща могат да се предават чрез кожния контакт. Миранда не си направи труда и да им кимне в отговор, а просто седна на стола, предложен й от Карл. Не обичаше хората, които се представяха за капери. Това беше просто една доста претенциозна думичка за отреп — човек, който си няма племе.
Или беше това, или си имаха племена — ако се съдеше по външния им вид, вероятно бяха някои странни синтетични филозони, за които не бе и чувала, — но поради някаква причина се правеха, че нямат.
Карл каза:
