— Не е така. Богатството на Нова Атлантида е огромно, да. Но населението й е само няколко процента. Преуспяващият мъж от Нова Атлантида е зает и има съвсем малко време за фантазии. Разполага с много пари, нали разбираш, но и малка възможност да ги харчи. Не, този пазар е важен, защото всички останали — мъжете от всички други филозони, включително мнозина от Нипон — искат да приличат на викториански господа. Вземи например ашантите, евреите, Крайбрежната република. Носят ли народните си носии? Понякога. Обикновено обаче носят костюм във викториански стил. Носят чадъри от старата Бонд Стрийт. Имат книги с разкази за Шерлок Холмс. Играят във викториански интерактиви, а когато трябва да задоволят естествените си желания, идват при мен и аз им осигурявам фантазии, каквито първоначално искаха някои господа, дошли да душат оттатък Високото шосе. — Донякъде нетипично за нея, мадам Пинг наподоби с два от ноктите си крака и ги раздвижи по масата като потаен вики, опитващ се да се промъкне в Шанхай, без да го забележат на мониторите. Нел разбра намека й, покри устата си с ръка и се изкикоти.
— По този начин мадам Пинг прави магически фокус — тя превръща един-единствен задоволен клиент от Нова Атлантида в хиляда клиенти от всички племена.
— Трябва да призная, че съм изненадана — каза Нел. — Колкото и да съм неопитна в тези неща, предполагах, че всяко племе проявява различни предпочитания.
— Ние малко променяме сценария — поясни мадам Пинг, — за да отговорим на културните различия. Но историята никога не се променя. Има много хора и племена, но историята е една и съща.
Половиндневната бавна езда на изток ги отведе нагоре по склоновете на Каскадите, където вечно прииждащите от Тихия океан облаци изсипваха товара си от огромни количества влага. Дърветата бяха гигантски и се издигаха високо над главите им. Дънерите бяха покрити с мъх. Пейзажът представляваше шахматна дъска от древна гора, редуваща се с участъци, залесени през миналия век. Хакуърт се опитваше да насочва Похитител към тях, защото нямаше толкова храсталаци и се яздеше по-лесно. Минаха през останките на изоставен дървен град. Половината от къщите бяха малки дъсчени постройки, а останалите — покрити с мъх и ръждясали каравани. През мръсните им прозорци се виждаха избелели, еднотипни надписи: „ТОВА ДОМАКИНСТВО ЗАВИСИ ОТ ДЪРВЕНИЯ МАТЕРИАЛ“. От пукнатините на улиците растяха триметрови дръвчета. Боровинки и къпини стърчаха от водосточните тръби на къщите и гигантските стари автомобили, паркирани косо и със спаднали, напукани гуми се бяха превърнали в подпори за различни увивни растения. Минаха също през стар миньорски лагер, изоставен много отдавна. Като цяло следите от съвременно обитаване бяха малко. Къщите тук бяха в един и същи непретенциозен стил, любим на софтуерните ханове край Сиатъл. Групи от тях заобикаляха централно площадче с детска площадка, кафенета и магазини. Двамата с Фиона спряха на две такива места, за да разменят упета за кафе, сандвичи и сладки с канела.
Необозначените, пресичащи се пътеки бяха объркващи за всички останали, освен за местните. Хакуърт никога не бе идвал по тези места. Координатите ги бе взел от втората сладка с късметче в багажното отделение на Похитител, която далеч не беше толкова неразбираема, колкото първата. Нямаше как да каже дали наистина отива някъде. Убедеността му започна да се разколебава едва с наближаването на вечерта, когато вечните облаци станаха от сребристи тъмносиви и той забеляза, че вихрогонът ги отвежда все по-нависоко към по-рядко заселени земи.
После видя скалите и разбра, че е тръгнал по правилната пътека. Пред тях изникна стена от кафяв гранит, тъмна и влажна от кондензиращата се влага. Чуха я преди да я видят — тя не издаваше звук, но присъствието й променяше акустиката на гората. Мъглата се сгъстяваше и те почти не различаваха силуетите на ниските, възлести планински дървета, стигащи чак до върха на скалата.
Сред тези дървета стоеше фигура на човешко същество.
— Тихо — беззвучно прошепна на дъщеря си Хакуърт, после дръпна юздите на Похитител и вихрогонът спря.
Човекът беше късо подстриган и носеше обемисто яке до кръста и еластични панталони. По заоблените хълбоци можеха да определят, че е жена. На тези хълбоци висяха неоново-зелени ремъци: катерачески принадлежности. Но освен това не се забелязваше нищо особено — нямаше раница или каска, а на върха на скалата едва се различаваше силуетът на кон, който ровеше с нос земята. От време на време жената си поглеждаше часовника.
Надолу от върха, на който стоеше тя, се спускаше тънко неоново въже. Последните няколко метра свободно висяха в мъглата пред малко пространство, заслонено под скалата.
