— Виж сега, обикновено не разкривам нашите професионални тайни — с по-тих глас продължи жената, — но когато някой е избран за изпълнител, това е защото е дошъл тук с някаква друга цел, а не за да гледа пасивно представлението.
— Това ли… така ли се прави? — заекна той.
— О, да! — потвърди жената. Тя се изправи от стола си и седна отдясно на Хакуърт. — Театърът не е само няколко души, които се правят на шутове но сцената, наблюдавани от стадо волове. Искам да кажа, понякога наистина е така. Но може да е и нещо много повече — всъщност може да е всякакъв вид взаимодействие между хора и хора или хора и информация. — Сега тя говореше разгорещено. Хакуърт изпитваше безгранично удоволствие просто да я гледа. Когато беше влязла в бара, той си помисли, че е безлична, но като свали маската си и заговори без каквато и да е стеснителност, тя като че ли ставаше все по-красива. — Ние сме свързани с всичко тук — включени сме в цялата вселена от информация. Всъщност, това е виртуален театър. Вместо да са установени, сцената, декорите, ролите и сценариите са най-различни — могат да се конфигурират наново с проста размяна на детайли.
— О. Значи представлението — или взаимосвързаната система от представления — може да е различно всяка вечер, така ли?
— Не, ти продължаваш да не схващаш — отвърна тя, вече силно възбудена. Жената протегна ръка, хвана го под лакътя и се наведе към него. Очевидно отчаяно искаше да го накара да проумее. — Не че ние поставяме определено представление, а после го конфигурираме по нов начин и на следващата вечер поставяме друго. Представлението непрекъснато само се конфигурира динамично в зависимост от онова, което се случва в момента — дори не само от онова, което се случва тук, а от онова, което се случва в света като цяло. Това е робопиеса — интелигентен организъм.
— Значи, ако например, в този момент във вътрешността на Китай се води сражение между „Юмруците на справедливата хармония“ и Крайбрежната република, промените в битката могат по някакъв начин…
— Да променят цвета на някой прожектор или реплика от диалога — не непременно по някакъв обикновен и предопределен начин…
— Струва ми се, че разбирам — прекъсна я Хакуърт. — Вътрешните променливи на пиесата зависят от цялата външна информационна вселена…
Жената рязко кимна, останала доволна от него. Огромните й черни очи блестяха.
Той продължи:
— Както, например, умственото състояние на човек в който и да е даден момент може да зависи от относителните концентрации на безброй химически съставки, циркулиращи в кръвообращението му.
— Да — потвърди жената, — както, ако си в кръчма и те заговори привлекателен млад господин, думите, излизащи от устата ти, зависят от количеството алкохол, което си вкарал в системата си и разбира се, от концентрацията на естествени хормони — пак повтарям, не по обикновен, предварително установен начин — всички тези неща играят важна роля.
— Струва ми се, че започвам да схващам какво се опитваш да ми обясниш — кимна Хакуърт.
— Замести тазвечершното представление и информацията, течаща по мрежата, с молекулите в кръвообращението и ще разбереш — каза жената.
Хакуърт остана малко разочарован, че тя изоставя метафората с кръчмата, която незабавно му се бе сторила по-интересна.
— Отсъствието на предопределеност — продължи жената, — кара някои да подценяват целия процес. Но всъщност това е невероятно мощно средство. Някои хора го разбират.
— Мисля, че и аз разбирам — отвърна той и наистина отчаяно му се искаше да повярва, че разбира.
— И затова някои хора идват тук, защото търсят нещо — да речем, че се опитват да открият загубен любовник, да осъзнаят защо в живота им се е случило нещо ужасно, защо на света има жестокост или защо не са доволни от кариерата си. Обществото никога не е било в състояние да отговори на тези въпроси — такива въпроси не можеш просто да потърсиш в справочната база данни.
— Но динамичният театър позволява на човек да влезе в интерфейс с вселената от данни по по-интуитивен начин — отбеляза Хакуърт.
— Точно така — потвърди тя. — Радвам се, че го схващаш.
— Когато работех с информация, често ми се случваше да се стремя към такова нещо, макар да не го съзнавах напълно — каза той. — Но това надхвърля въображението ми.
— Откъде чу за нас?
— Спомена ми един приятел, който в далечното минало е бил свързан с вас.
— О? Мога ли да попитам кой? Навярно имаме общ приятел — каза жената, сякаш това беше чудесно.
Хакуърт усети, че се изчервява и изпусна дълбока въздишка.
— Добре — призна той. — Излъгах. Всъщност не ми беше приятел. Просто човек, при когото ме заведоха.
— А, ето че стигаме до въпроса — рече жената. — Знаех си, че с теб става нещо загадъчно.
Хакуърт се засрами и не знаеше какво да отвърне. Той сведе очи надолу към бирата си. Жената го гледаше и той усещаше погледа й като топлина на прожектор.
— Значи си дошъл тук да търсиш нещо. Нали? Нещо, което не можеш да откриеш в базата данни.
— Търся един човек, наречен Алхимика.
