— Ще ти трябва хей това — каза Клоуна и пъхна в дланта му тръбовиден предмет. Хакуърт тъкмо го разпознаваше като фенерче, когато точно под него се случи нещо шумно и внезапно. Краката му, които бяха стъпили върху дъските на палубата, сега висяха във въздуха. Всъщност, това се отнасяше за цялото му тяло. Под него се бе отворил капак и той пропадаше. — Приятно гледане — пожела му Клоуна, повдигна шапка и проследи с поглед пропадането му през бързо смаляващата се квадратна дупка. — И докато се носиш към центъра на земята с девет цяло и осем десети метра в секунда, я отгатни тази гатанка: можем да имитираме звуци, можем да имитираме образи, можем да имитираме дори вятъра, който шиба лицето ти, но как да имитираме усещането за пропадане?
От дунапрена на стола бяха израснали псевдоподи и обгърнаха кръста и бедрата на Хакуърт. Това бе добре, тъй като бавно се беше завъртял назад и скоро започна да пада с лице надолу, прелитайки през огромни аморфни облаци от светлина: стари полилеи, които „Dramatis personae“ бяха задигнали от изоставени сгради. Клоуна бе прав: Хакуърт определено пропадаше, усещане, което не можеше да се имитира с очила. Ако трябваше да вярва на очите и ушите си, той летеше към вратата на големия театър, който беше видял по-рано. Но той не бе пълен с редове кресла като обикновена театрална зала. Кресла имаше, но бяха безразборно пръснати наоколо. И някои от тях се движеха.
Подът продължаваше да се носи към него. Хакуърт наистина се уплаши и закрещя. После отново усети гравитацията, когато някаква сила започна да намалява скоростта му. Столът се завъртя и той гледаше нагоре към съзвездие от полилеи. Ускорението достигна няколко g. После се върна в нормалните граници. Столът се въртеше и феноменоскопът стана ярко, ослепително бял. От слушалките пулсираше бял шум, но когато започна да отслабва, Хакуърт осъзна, че това са аплодисменти.
Не можеше да види нищо, докато не си поигра с интерфейса, за да се върне към по-схематично виждане на театъра. После откри, че залата е приблизително наполовина пълна със зрители, които обикаляха наоколо, седнали на столовете си, и че няколко десетки от тях насочват фенерчетата си към него — това обясняваше ослепителната светлина. Намираше се на главната сцена и беше основната атракция. Зачуди се дали трябва да каже нещо. На очилата му се изписа реплика: „Много благодаря, дами и господа, че ми позволихте да намина. Тази вечер имаме за вас страхотно представление…“
Хакуърт се зачуди дали някак не е длъжен да прочете репликата. Но скоро фенерчетата се отдръпнаха от него и той видя, че от съзвездието полилеи започват да се сипят нови зрители. Като наблюдаваше падането им, Хакуърт осъзна, че и преди е виждал нещо такова в развлекателните паркове: това бе обикновено скачане с еластично въже. Просто очилата не показваха въжето, само за да усилят възбудата от преживяването.
На страничната облегалка на стола Хакуърт забеляза пулт за управление, който му позволяваше да обикаля из залата. Тя имаше конична форма с остър наклон към центъра. Тук би било трудно да върви пеш, но столът имаше мощни нанотехнологични двигатели и компенсираше наклона.
Театърът беше кръгъл, също като „Глобус“. Коничният под бе заобиколен от кръгла стена, тук-там осеяна с различни по големина отвори. Някои приличаха на вентилационни шахти, други бяха частни ложи или технически помещения, а най-голямата беше арката на сцената, заемаща една четвърт от пространството и в момента скрита зад завеса.
Хакуърт забеляза, че най-ниската и най-вътрешна част от пода е свободна. Спусна се надолу по склона и с удивление осъзна, че внезапно е потънал до кръста в болезнено ледена вода. Той превключи на задна скорост, но столът не се подчини.
— Право във водата! — триумфално извика Клоуна. Гласът му звучеше така, сякаш стоеше до него, макар Хакуърт да не го виждаше. Той откри начин да се освободи от псевдоподите и с усилие се закатери по наклонения под. Краката му бяха вкочанени от студ. Миришеше на морска вода. Очевидно централната третина на пода наистина бе под водната линия и морето свободно нахлуваше тук — поредният факт, който очилата му не си бяха направили труда да разкрият.
Върху него отново паднаха десетки лъчи. Публиката се смееше и дори се разнасяха саркастични аплодисменти. „Хайде, приятели, водата е страхотна!“ — предложиха очилата, но Хакуърт пак не прочете репликата. Очевидно това бяха просто предложения, подхвърляни от сценаристите на „Dramatis personae“, които изчезваха от полезрението му, веднага щом загубеха актуалността си.
