Събитията от последните няколко минути — феноменоскопите, които не можеха да се свалят, неочакваният скок, потъването в студената морска вода — бяха оставили Хакуърт в шоково състояние. Изпитваше настойчива нужда да се свре някъде и да се справи с дезориентацията. Започна да се катери към отсрещния край на залата, като заобикаляше случайно срещнатите по пътя столове. Някои от публиката, които проявяваха особен интерес към историята му, го следяха с фенерчетата си. Над него имаше отвор, от който сияеше топла светлина. Хакуърт се промъкна през него и се озова в приятен малък бар със заоблен прозорец, от който се откриваше прекрасен изглед към театъра. Тук можеше да намери убежище и да гледа нормално през очилата, които изглежда му представяха действителността такава, каквато е. Поръча пинта черна бира на бармана и седна на бара до прозореца. Някъде към третата или четвъртата глътка осъзна, че вече се е поддал на заповедта на Клоуна. Скокът във водата го беше научил, че няма друг избор, освен да повярва в онова, което очилата показваха на очите и ушите му — макар да знаеше, че е измама — и да си понася последствията. Бирата донякъде позатопли краката му и го поотпусна. Бе дошъл тук на представление и сега го получаваше. Нямаше основание да се съпротивлява. „Dramatis personae“ може и да имаха лоша репутация, но никой не ги беше обвинявал в убийство на някой от публиката.
Полилеите помръкнаха и присъстващите с техните фенерчета заприличаха на искри, вдигнати от вятъра. Някои се насочиха към горния край на залата, други предпочетоха да останат край водата. Когато светлините окончателно угаснаха, те започнаха да си играят с фенерчетата, като ги насочваха насам-натам по стените и завесата, превръщайки мрака в апокалиптично небе, разкъсвано от стотици комети. Под водата грейна тъмночервена ивица светлина, която се превърна в дълга и тясна сцена, издигаща се към повърхността като възкръсваща Атлантида. Публиката я забеляза и насочи лъчите на фенерчетата си към водата, осветявайки няколко тъмни петна: главите на десетина изпълнители, бавно изплуващи на повърхността. Те едновременно започнаха да говорят и Хакуърт разбра, че са хорът от лунатици, които беше видял по-рано.
— Настани ме, Ник — каза женски глас иззад него.
— Прекара ги, нали? — попита барманът.
— Тъпанари.
Хакуърт се обърна и видя, че това е младата жена с дяволски костюм, която играеше ролята на екскурзоводка на групата от Хартланд. Тя бе съвсем дребничка, носеше дълга черна пола с цепка чак до хълбока и имаше прекрасна коса, много гъста, черна и лъскава. Жената постави на бара чашата си с бира, внимателно завъртя дяволската си опашка с движение, което Хакуърт намери за неустоимо привлекателно, и седна. После изпусна експлозивна въздишка и за няколко секунди облегна глава върху ръцете си. Червените й премигващи рога се отразяваха в заобления прозорец като сигнални светлини на презокеански кораб. Хакуърт стисна чашата си в ръка и усети аромата на парфюма й. Долу в залата хорът беше абсолютно неовладяем и се мъчеше да изпълни изключително амбициозен танцов номер. Младежите проявяваха свръхестествената способност да действат в синхрон — нещо свързано с нанообектите в мозъците им, — но телата им бяха сковани, слаби и некоординирани. Каквото и да опитваха обаче, те го правеха със съвършена убеденост, която допринасяше за успеха на изпълнението им.
— Вързаха ли се? — заговори я Хакуърт.
— Моля? — попита жената и живо вдигна поглед като птица, сякаш не бе забелязала, че той е там.
— Онези от Хартланд наистина ли вярват в историята за пияния пилот?
— А. На кой му пука?
Хакуърт се засмя. Стана му приятно, че член на „Dramatis personae“ се отнася към него с такова доверие.
— Това няма значение, нали? — по-тихо и малко замислено каза жената. Тя изстиска резенче лимон в бирата си и отпи. — Вярата не е бинарно състояние, поне не тук. Има ли изобщо някой, който сто процента да вярва в нещо? Ти вярваш ли във всичко, което виждаш през тези очила?
— Не — отвърна Хакуърт, — единственото, в което вярвам в момента, е, че краката ми са мокри, че тази бира е добра и че парфюмът ти ми харесва.
Тя малко изненадано го погледна, но изобщо не беше толкова лесна.
— Защо тогава си тук? Какво представление си дошъл да гледаш?
— Какво искаш да кажеш? Предполагам, че дойдох да гледам точно това.
— Но то не е само едно. Представленията са най-различни. Взаимосвързани. — Тя остави бирата си на плота и изпълни първи етап от маневрата „Ето я черквата“. — Представлението зависи от това кое предаване гледаш.
— Като че ли нямам никаква власт над онова, което виждам.
— А, значи си изпълнител.
— До този момент се чувствах като изключително некадърен долнопробен изпълнител.
— Некадърен долнопробен изпълнител ли? Не е ли малко прекалено?
Не бе чак толкова смешно, но Хакуърт любезно се подсмихна.
— Звучи така, като че ли са те избрали за изпълнител.
— Не мога да кажа.
