Нипонският младеж, който се беше побъркал и бе скочил зад борда, сега се срещна с група от неколцина души, които по някакво удивително съвпадение също бяха паднали от лодките си по пътя за насам и след спасяването им бяха започнали да излъчват пъстра светлина. На всички им се бяха явили видения, които настояваха да разказват на всеки срещнат. Тези хора се обединиха в зле организиран хор: всички едновременно викаха и разказваха за виденията, си, който очевидно бяха свързани помежду си — сякаш току-що се събуждаха от един и същи сън и еднакво лошо го описваха. Въпреки разликите си, те оставаха заедно, привличани от същата загадъчна магнитна сила, която караше лудите фанатици на уличните ъгли да издигат импровизираните си трибуни един до друг. Малко след като Хакуърт увеличи феноменоскопското им изображение, те започнаха да халюцинират за някакво гигантско око, което ги гледало от небесата, с черен клепач, покрит със звезди.
Хакуърт се отдръпна настрани и фокусира очилата върху друга голяма група: двайсетина по-възрастни хора, облечени в еднакъв елегантен стил с наметнати на раменете спортни пуловери и здрави обувки, плътно прилепнали по краката им, макар и с не много стегнато завързани връзки. Те се изсипваха от малък въздушен кораб, току-що кацнал на хеликоптерната площадка до кърмата. Корабът имаше много прозорци и бе покрит с медиатронни реклами за въздушни обиколки на Лондон. Когато слизаха на палубата, туристите се заковаваха на място и препречваха пътя на останалите. Екскурзоводката им, млада актриса с евтин дяволски костюм, допълнен с блестящи червени рога и тризъбец, трябваше да ги отведе по-надалеч в мрака.
— Това ли е Уайтчапъл? — с американски акцент попита един от тях, като посочи към мъглата. Тези хора очевидно принадлежаха към хартландското племе, преуспяваща, тясно свързана с Нова Атлантида филозона, която бе привлякла много отговорни, разумни, образовани, бели представители на средната класа от Средния Запад. Хакуърт се вслуша в тихите им разговори и откри, че идват от „Холидей ин“ в Кенсингтън, след като ги измамили, че ще ги заведат на тематична обиколка по следите на Джак Изкормвача в Уайтчапъл. Докато слушаше, дяволската екскурзоводка им обясни, че пияният пилот на въздушния им кораб случайно ги е довел в плаващ театър и че са добре дошли на шоуто, което скоро щяло да започне — безплатно (за тях) представление на „Котки“, най-дълго издържалият мюзикъл на всички времена, който повечето от тях вече бяха гледали през първата си вечер в Лондон.
Все още надзъртащ през подигравателните червени букви, Хакуърт направи бърза обиколка под палубата. Долу имаше дванайсет огромни отсека. Четири от тях бяха свързани в просторна театрална зала, други четири служеха за сцена и кулоари. Там откри дъщеря си. Тя седеше на трон от светлина и репетираше някакви реплики. Очевидно вече играеше основна роля.
— Не искам да ме гледаш така — каза тя и изчезна от полезрението на баща си с взрив от светлина.
Прозвуча корабната сирена. Звукът продължи да отеква тук-там от други кораби в този район. Хакуърт се върна към нормалния си изглед от палубата тъкмо навреме, за да види пламтящ образ, който се носеше към него: отново Клоуна, който очевидно притежаваше особената способност да се движи из полезрението на Хакуърт като призрак.
— Цяла нощ ли ще висиш тук горе и ще пресмяташ разстоянието до другите кораби според ехото? Или ще ми позволиш да те отведа до мястото ти?
Хакуърт реши, че ще е най-добре да не се ядосва.
— Моля — отвърна той.
— Добре тогава, ей го там — каза Клоуна и посочи с мърлявата си ръкавица към обикновен дървен стол точно пред тях. Хакуърт не вярваше, че наистина е там, защото до този момент не го беше забелязал. Но очилата не му позволяваха да се увери.
Той пристъпи напред като човек, който се насочва към тоалетната на тъмно, непознато място — с присвити колене, протегнати напред ръце, предпазливо местейки крака, за да не се блъсне в нещо. Клоуна се бе отдръпнал настрани и презрително го наблюдаваше.
— На това ли му викаш да се вживееш в ролята си? Да не си мислиш, че цяла нощ можеш да се измъкваш с научен рационализъм? Какво ще се случи, когато наистина започнеш да вярваш в онова, което виждаш?
Хакуърт намери мястото си точно там, където очилата му показваха, че се намира, но това не беше обикновен дървен стол — бе тапициран с дунапрен и имаше странични облегалки. Приличаше на стол в театър, но когато го опипа от двете страни, не откри други столове. Затова се отпусна и потъна в него.
