Димитър полностью

Ритуалът приключи за по-малко от минута. Задържания отиде при следващия младеж, докосна главата му и повтори молитвата. След седмия път плътният му ясен глас затрепери, той се свлече на колене и заплака конвулсивно пред погледите на новоръкоположените свещеници. Пръстите на ръцете му без нокти също трепереха неудържимо.

Вльора стоеше в кабинета си, вперил очи в непрогледния мрак. Вдъхна призрачния мирис на цветята, изсъхнали в чашата. Чу грубото щракване на металния ключ, когато пусна бежовата настолна лампа, за да разгледа на светлината тайнствения предмет, открит невредим в устата на убития му син. Една златиста кайсия.

— Димитър — промърмори сковано Вльора.

Името на агента от ада.

Доктор Моузес Майо започваше всеки ден така, сякаш краят на света щеше да настъпи същата вечер. Не намираше друг начин да изтърпи мъките и тихия ужас на живота в човешко тяло. Будеше се винаги с хладното докосване на зората, а към седем часа вече беше закотвен на бюрото си, хапваше макова кифла с подсладен чай и посрещаше мрачните заглавия в „Джерусалем Поуст“, мърморейки: „На кого му пука?! Светът и бездруго ще свърши довечера.“ Тази ранна мартенска сутрин обаче беше различна. В тясната стая за персонала на Медицинския факултет към болницата „Хадаса“ неврологът се събуди в тунелите на нощта със странно усещане. Разсъни се изцяло, впери очи в тъмнината и се заслуша в свистящия поток на мислите си. Беше сънувал нещо необичайно. Но какво? Той се изправи, светна лампата на нощното шкафче и погледна кръглия часовник, който тиктакаше шумно под тихия лъч светлина. Майо изстена. Беше малко след два сутринта. Неврологът въздъхна, спусна крака на пода и подпря глава на дланите си. Изведнъж го връхлетя дълбока тъга. Какво ми става?, запита се той. Да не е от съня? Втренчен унило в кокалестите пръсти на краката си, Майо ги раздвижи нагоре-надолу. Един ох пациентите му беше починал предната нощ. Знаеше, че подобни събития винаги пораждат у него отчаяние и чувство за вина. На това ли се дължеше мрачното му настроение? Или продължаваше да го измъчва онзи ужасен инцидент в психиатричното отделение, шокиращото убийство, което никой не можеше да проумее? Майо почеса кльощавите си гърди през пижамата на червени и бели райета. Не, помисли си той. Нито едно от двете. Стана и зашляпа с боси крака към покритата с бели плочки баня, където запали лампата, завъртя крана и наплиска лицето си със студена вода. Въздухът в тръбите изръмжа и засвири, след което утихна. „Да, млъкни — каза си Майо. — Тук има болни хора, които спят.“

— За разлика от мен — промърмори на глас той. — За разлика от мен.

Докато се бършеше с избелялата синя кърпа, Майо спря за момент и срещна собствения си поглед в огледалото на шкафа. Тъжните зелени очи, разположени върху скулесто лице под щръкнала сребриста коса, го наблюдаваха с укор.

— Некомпетентен — промърмори горчиво Майо. — Бездарник! — Мислеше си за починалия пациент. Закачи кърпата на куката и се загледа в мълчаливото рождено петно — бяла вдлъбнатина до ъгълчето на умореното му дясно око. — Хайде, какво сънувах?! — запита се той за пореден път. Нищо не се получи и Майо се обърна.

Тогава, съвсем спонтанно, сънят се разкри пред очите му. Всичко започна с малкия Христос. Беше на около пет годинки. Носеше само препаска около кръста и сандали от кафява кожа. На шията му висеше стетоскоп. Детето водеше тържествено голямата визитация в неврологичното отделение, следвано от любопитни студенти по медицина. Те спряха край леглото на прочутия слепец, когото Христос успешно бе излекувал край Витсаида. Изражението на детето беше кротко и мило, а тялото му бе обгърнато от бледо сияние. То кимна окуражително на слепия.

— Пак се срещаме — каза му с усмивка.

Облегнал назад глава, обектът на чудото не отговори. Остана да лежи неподвижно, с разширени от подозрителност и тревога очи. Детето взе болничния картон от таблата на леглото, прегледа го и го върна на мястото му. После се обърна към студентите, които вдигнаха бележниците и се приготвиха да си водят записки.

— Тук имаме истинско чудо — обяви Христос и посочи пациента с показалец, превързан с лепенка. — Този човек беше сляп по рождение. Сложих малко слюнка върху очите му и го попитах дали вижда нещо. Мъжът отговори: „Да, виждам. Виждам хора, но те приличат на дървета, които се разхождат наоколо.“

В този миг слепият някога мъж се отпусна, като че ли най-после разбра, че групата не е дошла, за да го обвинява в престъпление или липса на благодарност. Осъзна, че никой няма да му отнеме зрението. Затвори очи, сякаш за да потвърди чутото.

— Тогава продължих с втори сеанс — каза детето, — този път без слюнка. Само докоснах очите му с пръсти. И той веднага видя всичко, без изкривявания. Моля да отбележите, че именно това беше истинското чудо. Вторият път, когато положих ръце върху очите му.

Момчето огледа студентите, които трескаво записваха всичко в бележници и тетрадки.

— Някой може ли да каже защо? — попита ги любезно то.