Димитър полностью

Тръгна напред, мина безутешно през отворената двойна врата до гишето на банка „Леуми“ и излезе от Медицинския факултет. Прекоси тъмната каменна пътека на двора и влезе в главната приемна на болницата. Две едри жени миеха пода, като унесено търкаха с вода и сапун плочките на бежови и черни точици. Големият кънтящ коридор, който денем се изпълваше със суматоха и шумотевица, сега беше пуст, ако не се брояха двете чистачки. Майо с тревога забеляза още един човек. Сбръчкан стар арабин с протрит тъмносин костюм, набола брада и изпито лице седеше на една от кедровите пейки, където пациентите чакаха реда си. Изпънал кльощавото си тяло, възрастният мъж гледаше Майо с надежда и очакване. „Откачалка — помисли си Майо. — Напълно изгубен в пространството.“ С меко пъшкане Майо отиде до пейката и седна.

— Добро утро — тихо поздрави той на арабски.

— Утро на рози.

— На рози и злато. Кажи ми, защо си дошъл толкова рано, братко? Вече го обсъдихме, нали?

Майо неотдавна бе попаднал на арабина, докато се връщаше от нощно посещение при пациент, който се оплакваше от силна фантомна болка в крайниците. Старецът твърдо вярваше, че ако не е първи на опашката, няма да бъде лекуван, защото е арабин.

— Чичо, не беше ли при доктора миналата седмица?

— Да.

— Той лекува ли те?

— Да.

— Тогава защо пак си тук?

— Защо не?

Майо присви устни. Изглеждаше стъписан. „Защо не“ в разговорния арабски доста се доближаваше по смисъл до думата пи на идиш — неясен и многозначен отговор с безброй оттенъци. Преди обаче неврологът да осмисли последното, арабинът докосна тавата си и жално обяви:

— Моля те. Това е ново. Имам главоболие.

— Не е необходимо да идваш толкова рано, чичо. Наистина. Няма значение дали си евреин или арабин. Още ли не си го разбрал?

— Заради войната е.

Погледът на Майо се спря върху болничния формуляр на пациента, свит на руло в лявата му ръка. Хартията леко изшумоля, когато смутеният арабин стисна по-здраво листа.

Майо се втренчи в него.

— Попълни ли формуляра? — попита го тихо.

— Да.

— Пак ли написа, че си пуерториканец?

Очите на арабина заблестяха от вина и упорство.

— Защо не?

Майо наведе глава за момент, после погледна напред.

— Ти фермер ли си, чичо?

— Имам магазин.

— Какво продаваш?

— Сувенири.

— Разбирам. И бизнесът не върви?

— Не, никак. Заради войната.

Майо се вгледа в лицето на арабина и рязко стана.

— Горе по всяка вероятност ще ти направят рентгенова снимка на черепа — каза той. — Мисля обаче, че главоболието ти се дължи на стрес. Когато туристите се върнат, ще се оправиш. Междувременно яж пържени зелени банани. Лекарско предписание. Богати са на калий, чичо. Вашите хора ги обичат. Те са пуерторикански специалитет.

Майо се обърна и се отдалечи.

— Бог да бъде с теб! — извика арабинът.

— Пържени банани!

Майо заобиколи парцала на чистачката и бавно се запъти към асансьорите. Единият беше отворен. Той влезе в кабината и натисна кръглия черен бутон за третия етаж. Вратата се затвори. Последва леко потрепване и безшумно изкачване. Когато стигна обаче, Майо не помръдна. Импулсивно натисна бутона на приземния етаж и слезе до него, след което пак се качи на третия. Тъй като обикновено асансьорите на болницата бяха претъпкани до задушаване, Майо се наслади на чувството за ненарушено пространство. В един момент промълви: „Към земята на играчките, моля!“, и напусна асансьора, изпълнен със задоволство.

Майо тръгна към кабинета си, но по пътя спря при дежурната сестра. Зад висок плот седеше хубавичка чернокоса сестра на трийсет и няколко години и записваше нещо в пациентски картон.

— Добро утро, Самия.

— Добро утро.

Сестрата не вдигна очи от картона. Тонът й беше равен и хладен. Майо въздъхна и поклати глава. Неотдавна беше наранил чувствата й, защото не се отнесе сериозно към историята й за пациентка на име Исабел Лакме — възрастна жена с лека деменция, напълно обездвижена заради фрактура на бедрото.

— Около един през нощта отидох да погледна пациента с изгарянето в триста и четвърта стая — беше разказала сестрата. — Тогава чух как някой ходи в коридора. Надникнах през вратата и кой мислиш, че видях? Кълна се в Бог, не лъжа! Беше госпожа Лакме!

— Не говориш сериозно.

— Кълна се! Тя беше. Само че изглеждаше някак…

— Как, Самия?

— Ами… енергична и млада. Обърна се, погледна ме право в очите и се усмихна. Челюстта ми увисна на половин метър! Не можех да повярвам, че ходи! Извиках: „Хей, госпожо Лакме!“ Бях шокирана. Тя продължи нататък и се скри от погледа ми. Тръгнах след нея. Когато излязох в коридора, беше изчезнала. Там нямаше никой! Беше се изпарила!

— Самия…

— Не, не, почакай! Това не е всичко… Отидох право в стаята й и…

— … не си е била в леглото, нали?

— Напротив. Беше там и спеше.

— Накъде биеш, Самия?

— На следващия ден отидох в стаята й. Дъщеря й дойде на свиждане и…

— Каза ли й какво си видяла?