— Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Не, Моузес. Не обелих и дума. Дъщерята взе ръката й и я целуна. Видях, че е разстроена. Сещаш се. За малко да заплаче. Каза на майка си, че й се иска да не е постоянно „прикована“ за леглото. Тогава Лакме — кълна се пред Бог, Моузес, това е святата истина! — отвърна: „Не се тревожи. Изобщо не съм прикована за леглото. През цялото време се разхождам с млади хора.“ Обърна се леко към мен и добави: „Ти знаеш, че не лъжа, защото снощи ме видя, нали, сестро?“ Боже мой, Моузес! Щях да припадна! Можеш ли да повярваш?
— Не — отговори неврологът. — А и нямаш никакво право да халюцинираш, Самия. Тази привилегия е запазена за главния лекар и другите високопоставени членове на персонала.
Ето защо се държи така, размишляваше мрачно Майо. Заслуша се в шумоленето на писалката. Сестрата продължаваше да пише с наведена глава. Беше му казала, че е видяла и друго нещо онази нощ. Майо се втренчи в алената Давидова звезда, избродирана на голямата й касинка. Опитите му да повярва на думите й не бяха подкрепени от факта, че той я смяташе за невротичка, която не се бои да достига крайните предели на параноята. Веднъж тя горчиво се бе оплакала, че продавачите в бакалницата близо до Йерусалимските хълмове, нескъпия район, в който живееше, отказали да занесат покупките й до колата, защото „целият гнусен персонал там мрази арабите“. Всъщност собствениците на магазина бяха палестинци. Майо зачака търпеливо с надеждата, че сестрата ще спре да пише, но накрая се отказа и се отдалечи с въздишка. Дращенето на писалката зад гърба му престана.
Майо поклати глава и продължи напред. От двете страни на коридора имаше легла с неспокойно спящи хора. Срив на главния болничен компютър беше забавил изписването на десетки пациенти, дошли само за рутинни изследвания. Майо отново поклати глава. Пред вратата на кабинета си извади ключа от джоба и докато го пъхаше в ключалката, погледна замислено към слабо осветения коридор. В тъмния му край едва доловимо блещукаше някаква примамлива тайнствена светлинка. Там, помисли си Майо. Там се е случило.
— Самия, ти си луда — промърмори той.
Извади ключа, пусна го в джоба си и след миг вече влачеше крака покрай дългата стена с големи прозорци. Подмина неизползваните кислородни бутилки и носилки, докато не стигна до дъното, където започваше детското отделение. Беше изрисувано с пъстри герои от анимационни филмчета. Майо спря. На пода пред него имаше нещо. Наведе се и го вдигна. Беше тясна готварска шапка. Майо реши, че е част от детски костюм за празника Пурим, и мека тъжна усмивка стопли очите му. Остави шапката върху една количка с лекарства, която безмълвно чакаше да възобнови обиколките си. Неврологът чу зад себе си леко дрънчене, сякаш някой бе изпуснал шевна игла. Обърна се, но не видя нищо. Коридорът беше пуст. Какво очакваше да види?
— Госпожо Лакме? — попита той със сух глас.
После отиде до стъклото за наблюдение, спря и огледа високите метални креватчета в отделението. Във всяко спеше по едно дете. Майо се втренчи замислено в чернокосото момче, чийто рак и дизавтономия бяха изчезнали. Двойната ремисия беше само част от загадката. Тук витаеше и друга мистерия — втората невероятна история, разказана от Самия.
Майо долови някакво движение, отмести очи и видя, че едно от децата е будно — двегодишно момиченце с розови, закръглени бузки, което лежеше на една страна с палец в устата. Гледаше Майо със закачлива усмивка, изпълнена с очакване. В момента, в който неврологът срещна погледа му, то се изправи, засмя се и сключи длани пред гърдите си. Известно време седя неподвижно и наблюдаваше Майо с присвити очи, докато усмивката постепенно не изчезна от лицето му. Детето лапна отново палеца си, легна с въздишка и се обърна на другата страна. Неврологът се втренчи озадачено в момиченцето, след което се отдалечи. Стискаше чашата с чай, който сега беше по-хладен от стремежа му да открие смисъла на живота.
