Димитър полностью

Смразяваща мисъл се прокрадна в главата му. Нищо не беше изключено. Не и в този свят. Той тръгна към Църквата на Божи гроб. Трябваше да говори с Тарик.

Веднага.

Седнал зад бюрото си с ръка на стомаха, Майо направи гримаса, сякаш бе отпил глътка вкиснало вино.

— Не знам какво ми е — изпъшка тихо той, — но изведнъж се почувствах ужасно.

— Какво яде днес? Нещо различно от друг път? Самия седеше в любимата си отпусната поза на стола от стара изкуствена кожа.

— Малко е странно — добави тя. — Аз да питам теб.

— Ядох картофени палачинки със сметана и ябълков сос, докторе. Никога не са ми се отразявали зле.

— Какво ти става тогава, Моузес? Какво може да е? — Защо ме гледаш така втренчено? Приличаш на бяла анаконда с крака.

— Не сменяй темата. Какво ти е?

— Нямам представа.

— Е, ако ти нямаш, кой друг?

— Права си.

— Искаш ли да чуеш мнението ми?

— Не.

— Все пак ще ти го кажа. Ти си самотен и потиснат. Затова се чувстваш зле.

— Цял живот съм бил самотен и потиснат.

— Аз чух друго.

— Не ме интересува какво си чула.

Майо се обърна и се загледа замислено през прозореца.

— Самия, защо му е на един свещеник да си направи радикална операция за изпъване на кожата на лицето?

— Това някакъв виц ли е? Има ли смешен отговор?

— Надявам се — промърмори Майо.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Самия.

— Нищо.

Майо отново се обърна към нея.

— Ще ми вземеш ли малко кръв за изследване в лабораторията, скъпа? — попита уморено той. — Наистина се чувствам като парцал.

Самия се изправи.

— Горкият! Разбира се.

— Едва ли може да стане по-лошо — каза Майо.

Грешеше.

— Обръснал си се, Уилсън. Защо?

— О, не знам, сержант. Пролетно почистване, предполагам.

Двамата седяха на кафе пред „Фуад“. Масивната врата на Църквата на Божи гроб от другата страна на улицата вече беше широко отворена и поклонниците започваха да влизат.

— На колко години си, Уилсън? Изглеждаш доста млад.

— На петдесет и две.

— Петдесет и две ли? Не мога да повярвам!

Уилсън се засмя.

— Е, на дневна светлина и без онази брада… — започна Мерал.

— Какво без брадата?

— Очите ти. Сини са. Винаги съм мислел, че са тъмни. Почти черни. Откъде си, Уилсън?

— От Калифорния. Не знаехте ли?

Преди да надигне малката чаша към устните си, Мерал се вгледа в лицето на Уилсън. Реши, че е простодушен. В никакъв случай обаче не беше глупав.

Мерал отпи и остави чашата.

— Да, знаех. Разбира се. Тук си от шест месеца. Всъщност малко повече. Какво те доведе по тези места, Уилсън?

— Предполагам, че търся.

— Какво?

— Смисъла на живота.

Мерал извърна лице, а толерантното му изражение загуби битката с нетърпението.

— Да, някои хора имат романтични илюзии за това място. Реалността обаче е друга: завист, шум, враждебност, разправии за дребни монети и студенина в сърцата. Винаги е било така.

Той се обърна и пак погледна Уилсън.

— Още ли не си го открил?

— Не.

— Много хубаво. Или твърде лошо. Между другото как се издържаш? Работиш като доброволец.

Уилсън сви рамене.

— Разполагам с малко спестени пари. Стигат ми. Предполагам, че имам късмет.

— В смисъл?

— Парите пречат на човек да вижда.

— Да вижда какво?

— Какво се случва всъщност. — Уилсън вдигна чашата си, отпи и я остави на масата. — За нещата от болницата ли ще говорим?

— Както ти казах, те не ме интересуват, Уилсън. Макар че в даден момент със сигурност ще поискам да разбера защо си ги взел.

— Ahlan! Може ли да седна?

Беше Тарик. Стоеше до масата им.

— Естествено, приятелю. Заповядай — покани го Мерал. — Вземи си кафе. Имаш ли нещо против? — попита той Уилсън.

— Не, разбира се.

Уилсън посочи един свободен стол.

— Хайде, седнете при нас.

Тарик зае място и се втренчи изпитателно в Уилсън.

Уилсън се усмихна и каза:

— Вие сте Тарик, нали?

Мерал го погледна безизразно, опитвайки се да скрие изненадата си.

Капанът му за мишки не се бе провалил. Просто беше излишен.

— Познаваш ли Тарик, Уилсън?

— Да, да. Запознахме се онзи ден, когато посетих църквата. Поговорихме си за фалафелите.

Ококорените очи на Тарик зашариха между Мерал и Уилсън.

— Тогава имах рижа брада — обясни Уилсън. — Голяма и рошава. Помните ли?

Мерал погледна към църквата.

— Тарик, мисля, че някой ти маха да се върнеш.

Без да каже дума, Тарик скочи от мястото си и бързо пресече улицата към църквата. Ръцете му се люлееха встрани, а сърцето му се изпълни с радост, че се е отървал от всичко това. Каквото и да беше то.

Уилсън го проследи с поглед.

— Така и не си поръча кафе.

— Едва ли ще съжалява.

Уилсън се обърна отново към Мерал. Полицаят го изучаваше с леко наклонена глава. Наблюдаваше невинното му изражение и съвършената му липса на прикритост.

— Посетил си Църквата на Божи гроб на седми март?

— Кой ден от седмицата е било това?

— Вторник.

— Да, бях там. Малко преди да затворят.

— Сам ли беше?

— Защо питате?

— Нали искаш да ми помогнеш, Уилсън?

— О, да! Много, сержант Мерал! Наистина!

Мерал млъкна за момент, изненадан от възбудата в гласа на Уилсън.

— Добре. Тогава ми кажи. Беше ли с някого?

— Да.

— С мъжа, който преди е живял при теб? Йозеф Темеску?

— Да.

— Влезе ли с него при гроба на Христос?

— Да.

— Защо?

— Помоли ме да му помогна да умре.

— Моля?