Димитър полностью

— Когато влязохме вътре, базиликата беше празна. Нямаше никой. В началото той просто застана отзад. Беше съвсем неподвижен. Имаше леко изплашен вид, като че ли се беше затворил в себе си. Изглеждаше някак дребен, смален… Втренчи се право напред, в големите каменни колони пред олтара до Скалата на агонията. Христос се е молил пред нея в нощта, преди да го разпнат.

— Да, знам. Влизал съм в тази църква.

— Чудесно! Проследих погледа му и чух сподавено ридание. Обърнах се и видях, че лицето му е изкривено от скръб. Той пристъпи напред и закрачи бавно към олтара. Протегна ръце, насочил нагоре обгорените си длани. Когато стигна до металната ограда, падна на колене и тялото му се разтресе от конвулсивни ридания. Сведе глава и се хвана за горния край на портата. Тогава пристъпих напред и го чух да повтаря тихо отново и отново: „Толкова съжалявам за всичко, което направих! Толкова съжалявам!“

Уилсън млъкна.

— И после?

— Нищо. Изчаках да се успокои, помогнах му да се изправи и го отведох у дома. На следващия ден се самоуби. Взе отровата.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се. Казах ви, че просто съм му помогнал да го направи.

— Да. Но понякога помощта може да е прекадена.

— Накъде биете?

— Няма значение.

— Не, не. Почакайте! Момент! Подозирате, че съм го убил?!

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Напротив!

— Добре, ще бъда откровен. Защо би искал да се самоубие, Уилсън? Ако го е направил, сигурно ти е казал причината. Защо го е сторил? За да се отърве от мъчителните болки от рака ли?

Уилсън погледна към църквата, където двама родители успокояваха пищящата си дъщеричка. Тя се ужасяваше, че трябва да влезе в сумрачната църква. Бяха й казали, че там е бил убит и погребан Христос. Уилсън наблюдаваше сцената.

— Да — отговори тихо той. — За да се отърве от цялата болка.

Момиченцето престана да плаче и баща му го улови за ръка. Преди да влезе вътре, то погледна през рамо към Уилсън.

Мерал допи кафето си и остави чашата в чинийката с дъното нагоре. После я взе и я обърна обратно. Лекото подрънкване на порцелана привлече вниманието на Уилсън.

— Да — заяви полицаят. — Казват, че след смъртта на жена му е изпаднал в депресия. Измъчвал се от чувство за вина.

— Загубил е жена си, така ли?

— Случват се такива неща. Понякога болката е толкова силна, че не можеш да дишаш. — Чашата застина във въздуха. Далечният поглед на Мерал и върховете на пръстите му продължаваха да я държат мълчаливо. Той почувства, че Уилсън го наблюдава, и се обърна към него. Какво изразяват очите му?, залита се Мерал. Привързаност? Състрадание? Или нещо, което не се намираше тук, на Земята?

Уилсън скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.

— Още не ми се вярва — каза той. — Сигурно грешите. Мъжът, когото спасих онази вечер… Не може да е бил вашият Димитър. Не може!

— Трябва да го приемеш.

Уилсън вдигна очи.

— Сигурен ли сте, че жена му е мъртва? Той говореше за нея така, сякаш е жива. Показа ми нейни снимки.

— Сериозно ли?

— О, да!

— Вероятно е бълнувал. Заради морфина.

Радиостанцията на Мерал изпращя. Той я откачи от колана си и натисна бутона за свързване.

— Мерал — каза отчетливо той. После натисна друг бутон, за да приеме инструкциите.

— От „Кфар Шаул“ искат да говорят с теб — заяви нечий глас. Говореше Зев, началникът на управлението „Кишла“.

— Трябва ли да отида там?

— Не, обади им се. Но го направи още тази сутрин. Търси доктор Уалид.

— Разбрано.

Двете страни прекъснаха връзката. Мерал погледна часовника си.

— Ще тръгвам — каза той. — Чака ме много болен приятел. Освен това трябва да се справя с някакви свадливи албанци, една психиатрична клиника и целия свят. Виж, не се тревожи за материалите от болницата. Няма да има никакви последствия. Но двамата ни очаква дълъг път. Много дълъг. Натоварен съм със задачата да разбера какво е правил тук пациентът ти. Помисли за това, моля те. Води си бележки. Между другото заинтригуван съм от идеята, че той е имал и духовна страна. — Мерал си спомни за решетката на джипа. — Макар че се съмнявам — добави той. — Според мен има нещо по-мрачно около този човек, но кой знае? Говорил ли е за такива работи и друг път? Освен в Базиликата на агонията? Любопитен съм.

— О, да. Често споменаваше за живота след смъртта.

Мерал беше вдигнал ръце, за да извика келнера, но изведнъж ги свали в скута си.

— Така ли? — попита той. — Наистина?

— Ще има ли погребална церемония? Бих искал да отида.

— Не. Изпращат го у дома.

Уилсън извърна глава и безмълвно се втренчи във входа на църквата. После бавно каза:

— Вече е там.

Очите на Мерал трепнаха.

— Нека се уговорим кога да продължим — заяви той. — Още сме в самото начало. Ще ми помогнеш ли?

Уилсън сбърчи чело. На лицето му се изписа безпокойство.

— Непременно ли трябва да е в управлението?

— Не, изобщо. Но и тук не става. Имаш ли предвид някое друго място?

— Какво ще кажете за моя апартамент?

— Може. Макар че… довечера ще работиш ли в пансиона?

— Да.

— Тогава защо не се отбиеш в стаята ми след работа? По всяко време след седем. Ще дойдеш ли?

Уилсън се усмихна доволно.

— Предложението ви е идеално.

Мерал срещна погледа му.