— Помоли ме да му помогна да умре. Поиска да му инжектирам хлоралхидрат, за да изгуби съзнание и краят да настъпи по-бързо. Беше си донесъл всичко: спринцовка, хлоралхидрат, морфин.
Стъписан, Мерал не знаеше какво да каже. Той присви очи.
— Но е могъл да си постави инжекцията и сам, нали?
— Разбира се.
— Тогава защо е било нужно да присъстваш?
— Слушайте, сержант, ще трябва да ви обяснявам цял час, за да ми повярвате. Много е сложно. И странно.
— Така ли? Добре тогава, ще го отложим за друг път. Междувременно ми кажи защо той е пожелал да умре на Божи гроб. Или и това е много сложно за обяснение?
— Каза, че иска да съобщят за смъртта му в новините.
— Сериозно ли говориш?
— Така ми каза.
— Беше ли психически нестабилен?
— Ни най-малко.
— Е, желанието му определено се изпълни.
— В смисъл?
— Не си ли чел сутрешните вестници?
— Не.
— Мъжът, който се е представял за Йозеф Темеску, всъщност е бил убиец от американските служби.
— Моля?
— Да, истина е.
— Не го вярвам.
— Той не го ли спомена?
— Не! Убиец? Сигурен ли сте?
— Да, пише го на първа страница в „Джерусалем Поуст“. Името му е Пол Димитър. Много е известен в своите кръгове. Направо си късметлия.
— Късметлия ли? Защо? Той… О, разбирам. Приютил съм убиец в апартамента си. Макар че още не мога да повярвам. Мъжът изглеждаше толкова добродушен.
— Да, убийците често са такива. Освен това са много почтени.
Уилсън наклони глава.
— Какво искате да кажете?
— Нищо. Абсолютно нищо. Нека се съсредоточим върху мисията на Димитър в Йерусалим. Но първо ми кажи как се запозна с него.
— Обещавате ли, че няма да си навлека неприятности заради нещата от болницата?
Невинната угриженост се беше върнала на лицето на Уилсън и за пореден път обезоръжи скритите подозрения на Мерал.
— Те имат ли връзка с Димитър? — попита го полицаят.
— Да. Ще ви кажа всичко. Нали няма да пострадам? Обещавате ли?
— Обещавам. Как се запозна с него?
— Една нощ той претърпя ужасен инцидент на бензиностанция „Паз“, близо до портата „Яфа“.
Мерал ококори очи.
— Ти си бил вторият човек!
— Моля?
— Няма значение. Наистина. Продължавай нататък. Искам да чуя всичко.
— Двигателят на колата ми прегря и трябваше да сипя вода в радиатора. Затова спрях там. Късно през нощта оставят туби с вода на бензиностанцията. И гориво. Плащаш им на следващия ден.
— Ти откъде идваше?
— От Рамала. Прибирах се у дома. Както споменах, отбих се в бензиностанцията и изведнъж чух как онази кола се приближава с бясна скорост. Поднесе рязко, блъсна се в бензиновата колонка и избухна в пламъци. Беше ужасно. Изтичах натам, извадих го от колата и…
— Кого извади?
— Шофьора. Мъжа, когото наричате Димитър. Беше зле. С лоши изгаряния. В безсъзнание. Колата гореше. Отидох да му помогна веднага, но беше пострадал тежко. Рани предимно по лицето и ръцете. Закарах го в Арабската държавна болница, където се лекуват бедните. Беше най-близо. Но в „Хадаса“ има по-добро оборудване за лечение на изгаряния, така че след два дни, когато бяха взети всички спешни мерки и мъжът изглеждаше стабилен, поисках да го откараме там. Но той отказа. Беше категоричен. Като че ли не желаеше да влиза в системата, за да не го разпознаят. В държавната болница не държат много на самоличността.
— Така е. Но полагат усилия. И са доста добри специалисти.
— Да, убедих се в това. Както и да е. След два дни го изписаха, а аз го взех в апартамента си и се погрижих за него.
— Ето защо си задигнал материалите от болницата — отбеляза Мерал. — Завръщането на добрия самарянин.
— Не можех да гледам как се мъчи. Онези изгаряния и раните по лицето му. И кошмарният рак…
— Значи ти е споменал за него?
Уилсън вдигна глава.
— О, той сподели най-различни неща. Знаеше, че умира, и се разкри пред мен. Научих много за живота му. Но очевидно всичко е било лъжа. Така ли е?
— Надявам се, че не. Ще се върнем на този въпрос, Уилсън. Интересува ме най-много от всичко. Засега обаче искам да разбера основното. До последната ви среща.
— Вече разказах най-важното. Грижех се за него, докато не се възстанови достатъчно, за да се движи сам. Правеше кратки разходки по улицата. Просто за да си поеме глътка въздух. Един ден поиска да го закарам в някоя църква.
— Защо?
— Аз също го попитах, но той поклати мълчаливо глава. Ужасно държеше да отидем.
— И ти го заведе?
— Не, не веднага. Онази сутрин валеше силно. Улиците бяха наводнени. Той крачеше напред-назад в апартамента. Беше много напрегнат. Като че ли се измъчваше от някакво нетърпение, което не можех да си обясня. Късно следобед небето се проясни и аз го заведох в църквата до Гетсиманската градина.
Мерал кимна.
— Базиликата на агонията.
— Да.
— Кой я избра? Ти или той?
— Той.
Мерал се приведе напред. Интересът му се изостри.
— Какво направи Димитър, след като влязохте в базиликата? Срещна ли се с някого?
— Ами… — Уилсън млъкна и извърна очи. — Може да се каже.
— В смисъл? С кого?
Уилсън погледна добродушно Мерал.
