Димитър полностью

После дръпна един стол до леглото и остана там доста време, потънал в траурно мълчание. Постепенно в съзнанието му нахлуха коварни мисли. Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Причината за смъртта просто не се изяснява от изследванията… не се изяснява от изследванията… не се изяснява…

Мерал погледна Самия.

— Знаеш ли какво е правил, преди да се разболее?

— Обикновените неща.

— Нищо необичайно?

— Не, не се сещам. Може би само едно нещо.

— Какво?

— Поиска да проверя някакви шпионски работи.

— Шпионски работи ли?

— Да. Снемане на отпечатъци с лента.

— За какво му е трябвало?

— Нямам представа.

— Споменал ли е от какво може да се е разболял?

— Не, не и пред мен. Не знаеше какво му е.

— Спеше ли, когато умря?

— Дремеше. Изведнъж клепачите му затрепериха и чух как казва: „Самия.“ Изрече го много тихо. Отговорих: „Тук съм, Моузес, тук съм“ и се наведох… — Гласът й секна и тя замълча за момент. После продължи: — Наведох се, приближих ухо до устните му и той ми прошепна нещо. Само няколко думи. След това издъхна.

— Успя ли да разбереш какво казва?

Самия кимна. Очите й се напълниха със сълзи.

— „Ще изям супата и ще оставя фидето.“

— Моля?

— Онзи надпис на стената. Там.

Мерал погледна цитата от Кишон.

— И тогава… — продължи сестрата с треперещ глас, но заплака горчиво и се втурна към стерилните коридори на болницата.

Мерал се заслуша в мекото трополене на стъпките й, докато те не се изгубиха в тишината, където бяха потънали сърдечните удари на Майо. Полицаят сведе глава за момент, отиде до вратата и се обърна, за да хвърли последен поглед към приятеля си. Не беше изненадан толкова от загадъчната смърт на Майо, колкото от факта, че все още е способен да плаче.

Стената започваше да се руши.

Връщането на Самия го стресна.

— Мерал!

Полицаят се обърна.

— Той спомена и още нещо — заяви Самия. — В края.

— Какво? — попита Мерал.

— Каза: „Свещеникът.“