Димитър полностью

Имаше само един възможен отговор:

Уилсън. Уилсън и посещенията му.

Мерал отпи последната глътка кафе, обърна чашата наопаки и я остави върху линийката. Започна леко да я върти и тя издаде тънък звук.

— Не, всичко е наред — отговори той на свещеника, без да откъсва очи от чашата. — Бях се замислил.

— Върху някой случай ли?

— Върху едно много странно съвпадение.

Манчини наведе леко глава и захапа шумно още едно парче портокал.

— Не съществува такова нещо — промърмори той.

— Сержант Мерал!

Полицаят вдигна очи и видя Пейшънс.

— Търсят ви по телефона, сержант! Много е спешно!

Мерал скочи забързано и бутна масата. Малката чаша се изтърколи на една страна.

Утайката не вещаеше нищо добро.

Сбърчил разтревожено чело, Мерал влезе енергично в кабинета на Майо и отиде до канапето, на което спеше неврологът. Докторът лежеше по гръб, отпуснал ръце върху памучно одеяло на червени и бели квадратчета. Полицаят се втренчи в бледото изпито лице и се заслуша в дишането на Майо. Беше глухо и неравномерно.

Изведнъж чу шепот зад гърба си.

— Мерал!

Той се обърна и видя Самия. Седеше на стола зад бюрото на Майо. Сестрата стана, сложи пръст на устните си и посочи коридора. След секунда двамата с Мерал излязоха и заговориха тихо.

— Какво е станало? — попита Мерал. — Какво му е?

— Никой не знае. Кръвните му изследвания наистина не са блестящи, но няма признаци за сериозно заболяване. Въпреки това се чувства ужасно уморен и твърди, че става все по-слаб с всеки изминал ден. Спи по много. Господи, имам усещането, че умира от разбито сърце. Да го събудя ли? Мерал, някой трябва да му каже да се премести в едно от големите болнични легла в неврологичното отделение. Непрекъснато му го повтарям, но не ме слуша. Страхотен инат е! Може би ще послуша теб. Ще наминеш ли по-късно?

— Не, не тази вечер. Имам среща.

— Тогава утре?

— Да, утре. Ще намеря време. До скоро.

Мерал направи крачка, но спря и се обърна.

— Между другото бих искал ти благодаря.

— За какво?

— Че ми каза за Уилсън и онзи човек.

— Моля? Кой човек? — Самия го изгледа с недоумение и възкликна: — О, да. Мъжът, който живееше в апартамента му. Сетих се. Само че не благодари на мен.

— Защо?

— Идеята не беше моя, а на Уилсън.

По-късно, след вечеря, Уилсън влезе в стаята на Мерал.

— Казал ли си на Самия да говори с мен, Уилсън?

— Да.

— Защо?

— Исках да ви помогна.

— Защо не дойде сам?

— Не става така. Вие трябваше да дойдете при мен.

Мерал сбърчи чело.

— Предавам се — каза той.

— Още е рано.

Мерал срещна хладния син поглед на Уилсън и почувства как тялото му започва да пулсира от надигащата се паника. Навлизаше в мисловен лабиринт с коридори и завои, които не можеше нито да следва, нито да разтълкува. Реши да смени темата и да се върне към основната си грижа.

— Няма значение — отсече той. — Моля те, съсредоточи се върху нещата, които ти е казал мъжът на име Димитър в седмиците преди смъртта си. Интересуват ме най-вече фактите, свързани с пристигането му в Йерусалим.

Промяната в посоката на разговора даде резултат. Отговорите на Уилсън далеч не бяха енигматични. Всъщност той сякаш гореше от нетърпение да разкаже на Мерал за думите и действията на мъжа, когото беше спасил. Така срещите след вечеря продължиха още единайсет нощи, а очите на Мерал се разширяваха все повече с всяка следваща сесия. Накрая, докато подготвяше писмения си доклад, полицаят не се съмняваше, че с него ще обърка толкова мозъци, колкото и ще просветли.

Реши, че е най-добре да запази някои подробности за себе си.

По това време неделите на Мерал минаваха в целодневни посещения при Майо, който сега лежеше в неврологичното отделение. Беше попаднал в лапите на непозната болест. Ставаше по-слаб и по-апатичен с всеки изминал ден. Самия се опитваше да прекарва цялото си свободно време с него. В почивните дни тя на практика не го оставяше, а понякога дори спеше на стола в стаята, завита с одеялото на червени и бели квадратчета. Започна да забелязва странности в поведението на Мерал. Колкото повече се влошаваше състоянието на невролога, толкова по-жизнен и свеж й се струваше сержантът. Дали процесът ще спре сега?, запита се тя през сълзи рало сутринта на 17 май. В този ден всички си дадоха сметка, че няма да има повече неделни свиждания.

— Не, не може да е истина — заяви безизразно Мерал. Синята му зимна униформа беше заменена от лятна, която изглеждаше гротескно и не на място, когато той дръпна чаршафа и видя тялото на приятеля си от детинство. Самия се беше обадила в управлението, за да му съобщи, че Майо умира, а Мерал побърза да отиде при него, но стигна твърде късно. Не му оставаше друго, освен да се отдаде на скръбта.

Мерал се обърна към Самия. Тя стоеше до него, опряла смачкана носна кърпичка в брадичката си.

— Какво се случи? — попита той.

— Никой не знае. Просто умря.

— Как така?

— Престана да диша. Ей така, изведнъж.

Мерал погледна тъжно Майо.

— Последният ми добър приятел — промърмори той с пресипнал глас.

— Не. Не е последният.

Мерал се обърна и видя насълзените й очи.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти.