Сестрата го изчака да слезе по стълбите, които щяха да го изведат на улицата, и едва когато полицаят изчезна от погледа й, бавно и тихо затвори вратата. За момент се загледа замислено в пода и поклати глава. След това вдигна очи и бързо се върна в кухнята, където седна на масата и извади дневника си от чекмеджето.
„Радвам се, че дойде.“ „Няма проблем.“ Самия имитираше тона и гримасата на Мерал. „Няма проблем?“, възрази тя. „Няма
Самия прочете написаното и задраска сравненията, като остави единствено думата „усмивка“.
Долу, на улицата под апартамента й, Мерал седеше сам в полицейската кола и гледаше намръщено телетипното копие на снимката в ръката си. На нея се виждаше албанският военен офицер, който беше изчезнал от контингента на ООН в Голанските възвишения. Самия току-що го бе разпознала категорично като мъжа, живял в апартамента на Уилсън. В съответствие с предишните описания на Темеску, но не и с размазаната снимка от шофьорската му книжка, ясното ново изображение беше на мъж със силно, загрубяло лице и белег, който разсичаше устните му в озъбена гримаса.
Името му беше полковник Йетон Агим Вльора.
Уилсън се премести бавно на стола до прозореца в малкия си апартамент. Търсеше светлина. Навел глава, така че изражението му оставаше неразгадаемо, той бавно се отпусна на стола и се втренчи в плика, който преди няколко минути беше извадил от пощенската си кутия: „Майкъл Уилсън, улица «Меле» 17, Йерусалимски хълмове, 90835 Израел“. Наклони го леко, за да разгледа изцапаната с мастило пощенска марка на слънчевите лъчи. Беше местна. Той изправи плика и продължи да изучава елегантния, до болка познат почерк. Най-накрая го отвори, измъкна листа отвътре и го прочете. После го свали на коляното си и известно време остана неподвижен. Впери очи в жълтеещото стъкло на прозореца. Слабото следобедно слънце и сенките се гонеха по отсрещната сграда, образувайки монотонни петна, подобно на счупен калейдоскоп със само два цвята. Той стана и отиде до малкото квадратно бюро. Извади лист и химикалка от едно чекмедже и започна да пише писмо. Накрая щеше да го добави към купчината други, завързани с лилава панделка. Писмата, които никога нямаше да бъдат изпратени.
„Скъпа Джийн“, започна той.
След това наведе глава и заплака.
Мерал влезе в стаята си, свали сакото и седна на ръба на леглото. Денят се бе оказал по-дълъг и по-уморителен от обикновено.
Беше търсил напразно Уилсън в апартамента му, в „Хадаса“, а после и в „Каса Нова“, където Уилсън трябваше да ремонтира нещо, но така и не се бе появил. Разочарован, Мерал сведе очи и поклати глава, след което се загледа в снимките на бюрото. Налагаше се да купи рамка за още една.
Малко по-късно, докато се готвеше за сън, Мерал реши да почете, за да приспи неспокойните си мисли. Когато обаче отвори чекмеджето, където държеше книгите си, най-отгоре откри нещо, което не помнеше да е виждал преди.
Всички започваха с думите „Скъпа Джийн“.
Той се движеше безшумно и бавно като привидение из тъмните сводести проходи, оградени от арки и масивни колони. Най-накрая спря в края на огромна стая, където трябваше да се срещнат според писмото. Намираше се в Соломоновите конюшни — масивна каменна зала под Храмовия хълм. Напрегнатата тишина, може би по-дълбока от Божията, се нарушаваше единствено от гукането на гълъб в една от пролуките над нивото на улиците отвън. Те сияеха от обещанията на късните утринни лъчи, падащи косо върху тъмния под. Мъжът направи крачка встрани и долепи гърба си до стената. Зачака. Слушаше напрегнато. После чу меките стъпки, които познаваше толкова добре. Тя се приближи иззад една колона и попадна под лъч слънчева светлина. Спря и се втренчи мълчаливо в него с дълбоко хлътнали очи и опустошено от наркотиците лице, което, подобно на света, пазеше само далечен спомен за някогашната красота.
— Здравей, Пол — каза глухо тя.
— Здравей, Джийн.
