В последвалата напрегната размяна на реплики, Бел и Сандълс поискаха копия от „писмата на Димитър“ и си тръгнаха набързо. Бяха ядосани и нервни и отказаха предложението на Зуи да останат, за да обсъдят едно „ново и много смущаващо събитие“. Когато двамата и сержант Мерал излязоха от стаята, Зуи въздъхна и взе бележката, която му бяха предали по-рано. Поклати бавно глава, когато я препрочете наум.
— Почакай да го чуят — промърмори той. — Само почакай!
Мерал се хвана за черния метален парапет на Кулата на Възнесението и се загледа на изток в червено-кафявите извивки на непристъпните Моавски планини. Солените им склонове се белееха на слънцето, а под тях се простираха поля от яркожълти глухарчета и висока трева, блещукаща като обещание за дъжд и спасение. Когато се качи горе, там имаше неколцина туристи, но сега те си тръгваха и Мерал беше благодарен. Искаше да остане сам, както призори в многото други утрини, когато идваше, за да чуе ехото от стъпките на Димитър и да вдиша последните спомени от присъствието му. На разсъмване изживяването беше различно. Тогава светът притихваше, а слънцето се показваше на хоризонта като трептяща благословия. Но след като окончателният доклад беше завършен, някакъв тайнствен и непреодолим импулс бе накарал Мерал да се качи тук въпреки по-неблагоприятното време на деня. И сега чакаше. Но какво? Изведнъж му хрумна нещо. Дали не беше дошъл в търсене на знак? Той се замисли за писмото на Димитър, в което се споменаваше за жицата и за часа му по „специално мислене“. Само в него той бе описал посещенията си в Кулата на Възнесението. Дали нещо нямаше да се появи? Мерал постоя сам известно време, а когато погледна часовника си и реши да си тръгне, изведнъж излезе силен вятър. Беше толкова мощен, че го залепи за стената на кулата, след което притихна така внезапно, както се бе появил. Мерал се спусна по стълбите. Все още не знаеше какво го бе привлякло там по това време на деня.
Беше си спомнил писмото за посещенията в кулата.
Но беше забравил, че в него се говореше за внезапния силен порив на вятъра.
Мерал влезе в стаята си, свали куртката на униформата и седна на ръба на леглото. Както всяка друга вечер той се загледа продължително в редицата снимки на бюрото. Последната беше нова. На Майо. Очите му се плъзнаха към средното чекмедже. Той се наведе напред и го отвори. Извади отвътре лист хартия. Върху него любовта, създала красотата на всичко, бе написала свое собствено писмо. Беше последното писмо на Димитър до жена му.
Мерал го бе задържал.
Знаеше, че е предназначено за него.
Скъпа Джийн,
Ти си жива! Господи, жива си! Призна пред мен всичко, което си направила със Стивън, както и плетовете ви да ме убиете. Сега искаш да се срещнем сами, тайно от Стивън. Казваш, че го мразиш. Страхуваш се от него. И ме молиш да те спася. Твърдиш, че копнееш да се върнеш при мен и се разкайваш за всичко. Навярно това е единственото истинско нещо в писмото ти. Защото ти изпращаш покана за смъртта ми. Но в думите ти се крие и друга истина. Още ме обичаш. Знам, че не мислиш така. Но в онази част от душата ти, която все още е неопетнена от това греховно място, там, където си оставаш моята любима Джийн, аз съм сигурен, че ме обичаш.
Ще дойда на срещата. Обещавам. Няма да окажа съпротива. Ще те уверя, че ти прощавам. Кой знае каква неочаквана благодат може да тласне сърцето ти към мястото, където винаги е принадлежало? И накрая ще можеш да простиш на самата себе си.
Ще те обичам вечно, моя Джийн.
Мерал беше наклонил глава и не откъсваше очи от писмото.
— Да, да простим на самите себе си — промърмори тихо той.
Освен факта, че беше предназначено за Мерал, писмото се отличаваше от останалите и по нещо друго.
Беше изпратено и получено.
— Едно сухо шери, Пейшънс.
— „Ако е веднъж извършено, добре ще е да се извърши бърже.“
— Да, точно така. И, моля те, не слагай нищо в него.
