Докторът погледна нагоре, но видя само обичайната сивота, защото бе принуден да съзерцава света през слой от прах, който покриваше роговиците му — забележително хронично заболяване, диагностицирано като „разстройство на душата“. Беше се появило в деня, в който той престана да вярва, че Вселената има някакъв смисъл. Изведнъж всичко в стаята оживя (лекарят се бе научил да гледа „покрай“ праха) и той забеляза Разпитващия, застанал пред него с тревожно изражение. За момент докторът се взря в чертите му и видя умората по набразденото му грубо лице. Макар и потиснат, гневът не можеше да остане скрит. После старият мъж се отдаде на работата, която тихо го очакваше.
— Трябва ми нов стетоскоп — промърмори той и мушна слушалките в ушите си, следвайки правилата на изкуствените понятия, познати като време и пространство. — Нищо на света не е вечно — добави той.
Тази част от правилата му харесваше.
— Добре ли е? — попита го Вльора.
—
Изпълнен със страх от юмруците и празния си стомах, докторът се престори на погълнат от работата. Мръщеше се мрачно, докато движеше накрайника на стетоскопа и се вслушваше в непривичните звуци на едно живо сърце. Както обикновено, те леко го стреснаха.
— Да, добре е — отговори накрая. — Сърцето му е много силно. Просто е заспал.
Разпитващия премигна озадачено. Изведнъж почувства гняв, който го разтърси и го изтръгна от тялото му. Но почти веднага спазмите се укротиха, победени от усещането за тайнственост, надвиснало над масата. Напомняше мъглата на Сътворението, топла и изпълнена с надежда, очакваща живот.
Мислите на Разпитващия полетяха в различни посоки. Дали Задържания не бе обучен да издържа на болка чрез хипноза? Да не би неговите „порти на болката“ да бяха напълно затворени, така че сигналите от мъченията да не достигат до мозъка му? Докато докторът почукваше и опипваше тялото, Разпитващия гледаше втренчено Задържания и се опитваше да разтълкува загадъчните описания на свидетелите, които се различаваха в много аспекти. Още по-лошо — четирима селяни, разпитвани поотделно, се бяха заклели, че са го видели в някакъв магазин в Тети по времето, когато мъжът всъщност бе в ареста в Шкодра. Те бяха напълно сигурни в твърденията си. Лицето на Задържания е толкова обикновено, разсъждаваше Разпитващия. Като бяла страница, върху която умът може да проектира свои собствени образи. Чертите му бяха деликатни и фини, но водачът на ловната група го бе описал като „тъпонос“, „набит“ и „звяр“ — възприятия, граничещи с абсурдното. Разпитващия плъзна поглед по тялото на Задържания. Приличаше на мраморна статуя на Микеланджело — твърда и изваяна, със сияйната аура на скрито движение, което очаква да бъде отключено с молитва.
— Какво е това?
Докторът го погледна.
— Кое?
— Белегът.
— Имате предвид тази вдлъбнатина? Вероятно следа от трахеотомия.
— Не, не на гърлото. На ръката му.
Разпитващия посочи.
— О…
Очите на доктора откриха пролука в прашния слой и се спряха върху белега под лявата мишница на Задържания. Беше петно без косми, където кожата бе сбръчкана и заобиколена от тънка бяла линия, широка няколко сантиметра. Кожата изглеждаше подута и грапава.
— Какво е това? — попита Разпитващия.
— Не знам.
— Рождено петно?
Думите звучаха неясно, като пътници, лишени от паспорта на мисълта.
— Не, не е рождено петно — отговори докторът.
— Или пък огнестрелна рана?
— Вероятно. Може да е всичко. Не знам.
Разпитващия не сваляше очи от белега. Нещо го караше да мисли, че той има някакво значение. Инстинктът му беше тревожен, но неясен. Реши да го пренебрегне.
— Ако смятате, че е важно — промърмори докторът, — попитайте специалистите. Моите методи са съвсем обикновени. — Той извади слушалките от ушите си, сгъна стетоскопа и го прибра в чантата. — Тук нямам повече работа — добави той. Взе чантата и се върна на поста си. После се завъртя и обяви от мрака: — Здрав е.
Мъчителите се прегрупираха около масата.
— Не — спря ги Разпитващия. — Клетката.
Погледът му улови блесналите очи на Ангела и леко присвитите й устни. В Клетката беше невъзможно да протегнеш крак, да се обърнеш или да се изправиш. Можеше само да клечиш. Изтезанието бе непоносимо, дори само за един ден. Ако престоят се удължеше, затворниците преживяваха истински срив. Дали Ангела не предвкусваше бъдещата наслада? Усмивката й обаче не беше в хармония с мъртвия й поглед. Разпитващия насочи безизразното си лице към своя син. Той не се смееше толкова двусмислено. Очите му пламтяха от сладко очакване и нещо смущаващо, което наподобяваше похот. Вльора се обърна отвратен и бързо излезе от стаята. Двамата пазачи отвън му козируваха и удариха прикладите на пушките си в пода. После единият присви длани около устните си и изсъска силно, за да даде знак на другите пазачи, че приближава личност с висок ранг. Обзет от мрачни мисли, Вльора напредваше навъсено по тъмния коридор, съпроводен от ехото на странното потропване и сумтене.
Адът в стаята продължаваше.
