Димитър полностью

В. Вратата на къщата ти беше отключена, така ли?

О. Да. Някой почука и аз извиках: „Влез, добре си дошъл.“

В. Не помисли ли, че е опасно?

О. Опасността е без значение. Тук нещата са различни. Не е както долу, в ниското. И децата ми да беше убил, трябваше да го поканя вътре. „Аз живея в къщата — гласи поговорката, — но тя принадлежи на госта и на Бог.“

В. Няма Бог.

О. В града може и да няма, полковник Вльора, но сега се намираме горе в планината и впечатлението ни тук е, че Той съществува.

В. Спазвай благоприличие, дядо!

О. То помага ли?

В. Можем да си помогнем единствено ако погледнем реалността в очите.

О. Бих я погледнал, ефенди, но къде е тя? Както знаеш, в моя свят трябва да ме водят.

В. Та какво казваше…?

О. Извиках: „Добре си дошъл“, и го чух как влиза. През отворената врата нахлу пороен дъжд, а когато навън се разнесе тътен, почувствах блясъка на светкавицата върху кожата си. Дойде внезапно тази буря, като неочаквана скръб. Станах и посрещнах странника подобаващо. Думите ми бяха: „Бог сигурно те…“

В. Остави тези работи. Казал си нещо, заради което са го арестували: „Чужденец е.“ Какво си имал предвид?

О. Че не е планински човек. Не е гег.

В. Това не го прави опасен.

О. Но той твърдеше, че е гег.

В.Твърдеше ли?

О. Точно така.

В. Мъжът е говорил?

О. В планината е често срещано, ефенди.

В. Не бъди дързък, старче. Какво друго ти каза?

О. Откъде да започна?

В. От началото.

О. Е, както вече се опитах да обясня, посрещнах непознатия подобаващо. „Бог сигурно те праща“, заявих. А после попитах: „Как си?“ „Радвам се, че те заварвам в добро здраве“, отговори той. Обикновено с хората си разменяме такива любезности.

В. Да, знам. Какво стана после?

О. Поканих го на масата, разбира се. Сервирах му храна, в огромни количества. Сигурно е видял, че съм сляп, защото ми каза да не си правя много труд заради него. Отговорих: „Слава на Бога, че имаме храна за гостенина. Да нямаш, е най-големият срам.“ Той замълча, а аз продължих да слагам на масата храна и ракия.

В. Защо извади толкова неща?

О. Заради ръста му. Беше голям. Или по-скоро мускулест. С доста едро телосложение.

В. Как го разбра?

О. Както разбрах, че ти си от Севера. По стъпките. Той стана и сложи дърво в огъня. Доста грубо от негова страна. Тогава си помислих, че сигурно живее в града.

В. Продължавай.

О. Попитах го откъде е. Той отговори, че е от Тети, и се представи като търговец на сирене. Естествено, аз вече го знаех заради миризмата му.

В. И веднага му го каза.

О. Моля?

В. Няма значение. Какво стана после?

О. Разбрах, че е християнин, и прибрах ракията. На нейно място извадих вино.

В. Как се досети, че е християнин?

О. Шапката го издаде. Чух как я сваля и я слага на масата. Твърдото копче отгоре издава звук. Но той не беше от Тети и не беше гег. Ние тук стъпваме здраво на петите, ефенди. Навик от качването и слизането в планината. Когато прекрачи прага, той ходеше по този начин. После обаче стъпките му станаха други. По-меки и по-спокойни. Вероятно забеляза, че съм сляп.

В. Искаш да кажеш, че се е отпуснал?

О. Да, възможно е.

В. Откъде беше според теб? От Юга ли?

О. Не знам.

В. Някъде от вън?

О. В смисъл?

В. Говореше ли с акцент? Като на чужденец?

О. Не. Ето това ме озадачи — използваше типичен северняшки диалект, с най-малките особености, характерни за Тети.

В. Какво още сподели той?

О. Не много. Не и с думи.

В. Моля те, бъди по-конкретен.

О. Попитах го как се казва и той ми отговори. После…

В. С какво име се представи? Помниш ли?

О. Да. Селча Дечани. Това също беше странно. Не името, а моята реакция. Някога познавах Селча Дечани и когато чух името, извиках: „Да! Да, разбира се! Как, по дяволите, не разпознах гласа веднага?!“ И му казах: „Прощавай, стари приятелю, започвам да изкуфявам.“ Тогава изведнъж си спомних.

В. Че Селча Дечани е умрял преди години?

О. Ти откъде знаеш?

В. Няма значение.

О. Да, той умря.

В. Обаче гласът беше на Дечани?

О. Не, всъщност не. Само в началото.

В. Какво стана после?

О. Подканих го да яде. Той обаче не докосна храната. Усетих го. Стоеше тихо и неподвижно. Долових, че го е обзел голям смут, че в него се борят ужасни чувства. Като на война. Скоро обаче те утихнаха и аз почувствах как от тялото му се излъчва друга енергия. Обля ме нещо приятно и топло, почти обич. В началото не знаех какво е. След това той ми зададе много странен въпрос. Поинтересува се дали някога съм виждал Бог и ако е така, дали тази среща не е предизвикала слепотата ми.

В. Що за измислици?

О. Такива бяха думите му.

В. Добре, добре. Попита ли го какво иска да каже?

О. Не. Не бих попитал и теб, ако слезеш от планината в града. Подобен въпрос би бил груб.

В. Ушите ти са опасни.

О. Те чуват. Чуха стъпките ти.

В. Какво му каза?

О. Отначало нищо. Стреснах се. После го попитах дали не му е студено.

В. И какъв беше отговорът?

О. Тишина. Но аз усещах силата му. И тогава изведнъж разбрах какво излъчва — жалост. Толкова гъста, че можеш да я стиснеш. Почти материална. Но не от онзи вид, който е неприятен и те задушава. Беше от другия. Жалост, която утешава и лекува. И още нещо — за миг бях сигурен, че го виждам. Беше млад, със силно изразени черти на лицето и ангелска усмивка. Мислиш ли, че е било измислица? Някои неща не са.

В. Ти си луд. Свърши ли?

О. Да. Това е всичко. После дойдоха хората ти. Провериха документите му. Стори ми се, че не видяха нищо нередно. Когато си затръгваха, аз се намесих и ги спрях.

В. Спомена, че е излъчвал някаква жалост.

О. Да.

В. Тогава защо го предаде?

О. Лоялен съм към държавата.

В. Не ти вярвам.

О. Не можех повече да стоя край него.

В. Защо?

О. Заради нещо, което излъчваше.

В. Жалостта ли?

О. Не, друго. Някаква груба, ужасяваща енергия. Направо ме изгаряше.

В. Може би всичко е било плод на въображението ти.

О. Не, беше истинско.

В. Какво точно почувства?

О. В онзи момент бях сигурен, че е доброта.