Ейб Соколов искаше да се изпотя. И аз наистина се изпотих. Но същевременно разсъждавах. Обвинението беше спретнато, опаковано и вързано с панделка. Само че нещо липсваше. Същото, което не можехме да разберем двамата с Чарли Ригс: как е възможно Роджър — или който и да било — да убие Филип Кориган, след като смъртта е причинена от спонтанно разкъсване на аортата?
Но ако бях прав, ако никой не бе убил Филип Кориган, то защо Мелани толкова се стараеше да натопи Роджър? Пълна безсмислица. Нямаше друга причина да го прави, освен за да прикрие собствените си следи. А ако съпругът й бе починал от естествена смърт, значи нямаше какво да се крие.
Ето че пак започвах от нулата. Не знаех от кого или от какво е причинена смъртта на Филип Кориган. Не знаех как да отговоря на първия въпрос на Ейб Соколов. И не знаех дали Роджър ще иска да го защитавам. В края на краищата, ако не бях извадил трупа, едва ли щеше да има обвинение в убийство. Аз да бях на негово място, в никакъв случай не бих наел тоя негодник Джейк Ласитър: по-скоро бих го дал под съд.
Съдебните заседатели от Голямото жури на щата Флорида, надлежно свикани, упълномощени и положили клетва да проучват и оценяват по съвест, клетвено заявяват от името на област Дейд, че на 14 октомври 1986 година в област Дейд, щат Флорида, РОДЖЪР А. СОЛСБЪРИ престъпно и незаконно, с предумисъл да отнеме човешки живот, е убил ФИЛИП КОРИГАН чрез инжекция с опасно лекарство в нарушение на Флоридския наказателен кодекс, член 782.04 (1)(а), като по този начин е дал лош пример на всички останали и е нарушил мира и достойнството на щата Флорида.
Заповедта за арестуване беше подписана от председателя на Голямото жури. Донесе ми я някакъв пратеник на Ейб Соколов. Изпълнен с чувство на вина и разкаяние, аз телефонирах на Роджър.
— Бих те разбрал, ако подадеш жалба до адвокатското дружество.
— Тогава кой ще ме защитава? Не ми стига предишното обвинение, а сега и убийство. Това е пълно безумие и само на теб вярвам, че можеш да ме измъкнеш.
Ама че лесно му се струваше — все едно можех да го отърва с няколко дребни фокуса.
— Отдавна не съм водил криминални дела. Има опитни адвокати, можеш да се обърнеш към тях.
— Да, но ти вярваш, че съм невинен. Те няма да ми повярват.
Тук беше прав. Наистина
— Тая машина е толкова примитивна — каза Роджър Солсбъри. — Изобщо не й вярвам.
Той се въртеше смутено на коравия дървен стол. На дясната му ръка имаше апарат за измерване на кръвното налягане, около гърдите и корема се извиваха маркучите на пневмограф, два електрода бяха прикрепени към пръстите на лявата му ръка. Под него и зад гърба му имаше надуваеми гумени възглавници, тъй че трябваше непрекъснато да пази равновесие.
Имаше право — примитивна апаратура. Полиграфът не се е изменил кой знае колко, откакто преди седемдесет години един психолог на име Уилям Марстън почнал да проверява дали кръвното налягане се променя, когато човек лъже. Доктор Роджър Солсбъри би се чувствал много по-удобно на лъскав хромиран стол с микрочипове и дигитални циферблати, отколкото върху тази овехтяла машинария.
— Просто се отпусни — казах аз. — Едно време хвърляли хората в кладенци, за да видят дали не са демони. Удавиш ли се, невинен си. Изплуваш ли, значи си чедо на Сатаната и заслужаваш смърт. В наше време има известен напредък.
Техникът вече бе прекарал цял час с Роджър, за да го подготви и да спечели доверието му. А най-вече да му заложи капана. Това е всъщност работата на проверяващия. Най-напред общи приказки, после подтикване към лъжа по някой незначителен въпрос, за да бъде сверена с реакцията, когато се стигне до важното: крал ли си дребни пари като дете, пушил ли си марихуана, а след това изведнъж… ти ли уби Филип Кориган?
