— Ейб, съдът ще го освободи под гаранция, ако прокуратурата не възразява. Той няма да ти избяга. Има тук медицинска практика. Ще идва за предявяването на обвинение, за предварителен разпит, за процеса и тъй нататък.
— Ами ако духне към Аржентина с някоя bambina? Хората ще ме сметнат за смотаняк.
— Не бой се, вече те смятат — изтърсих аз, без да помисля. Представих си как Соколов се мръщи отсреща.
— Що ли не тегля една майна и на двама ви? Нека кисне в затвора с другата паплач.
Поработиш ли повечко в прокуратурата, изкривяваш се като личност. Започваш да мислиш и да говориш като ченге. Около теб се въртят ченгета от всички отдели — „Убийства“, „Нравствен“, „Борба с наркотиците“. Разправяте си юначни истории и постепенно изграждате един параноичен свят под девиза: „Ние срещу тях“. А в коридорите на съда непрестанно се сблъскваш с адвокати в копринени костюми и техните престъпни клиенти. Няма начин да останеш нормален. Особено след цели осемнайсет години.
— Е, какво избираш? — попита накрая Соколов.
— Ще го доведа, но искам незабавно разглеждане на молбата за освобождаване под гаранция. И двамата знаем, че не е редно да лежи зад решетките.
Соколов се разсмя.
— Значи другите може да влизат на топло, но не и скъпият доктор. Добре, доведи го и ще ти уредя разглеждане на молбата днес следобед. Но знаеш с какво се нагърбваш.
Знаех. За разлика от съдебния процес, където прокуратурата е длъжна недвусмислено да докаже вината на подсъдимия, при разглеждане на молба за освобождаване под гаранция защитникът трябва да убеди съдията, че срещу неговия клиент няма достатъчно доказателства. Но и ние имахме полза от ситуацията. Можех да призова за разпит свидетелите на Соколов. Ако успеех да ги разпитам под клетва преди делото, печелех ценен коз, защото най-голямата хитрина от торбата на всеки защитник е да изтъква противоречия в показанията на вражеските свидетели. Съдебните заседатели много се впечатляват, дори ако става дума за нещо съвсем невинно — например каква вратовръзка е носил свидетелят в деня на убийството. Тъй че прокуратурата щеше да бъде принудена да ми разкрие цялата си стратегия, а главната свидетелка — мисис Мелани Кориган — да даде показания много по-рано, отколкото е очаквала.
— Не мога да повярвам, че Мелани ме е накиснала — каза Роджър Солсбъри, докато търсехме място за паркиране пред съдебната сграда.
— Няма какво да се чудиш — рекох аз. — Вече веднъж те съди за лекарска небрежност, подхвърли ти лекарството и даде писмени показания пред прокуратурата. Какво още искаш?
Той удари с длан по таблото.
— Ще повярвам, когато я видя с очите си да застане пред мен.
— Чудесно — казах аз, вмъквайки колата в рехавата сянка на една стара палма. — Ще я видиш днес следобед.
Сградата на съда не беше особено променена само дето изглеждаше още по-претъпкана, мръсна и неприветлива. Когато започнах адвокатската си практика, шестима съдии се справяха с всички криминални дела в област Дейд. Но това беше преди Маями да стане основен доставчик на разни билки, прахчета и таблетки от южното направление, преди да си спечели слава като град с най-много убийства в САЩ. А това има значение. Американците страшно обичат да са номер едно. Също като най-високата влажност, броят на убийствата поражда някаква странна гордост у местните жители. Само истински жилав hombre може да търпи тукашните комари през лятото и престъпниците по цяла година.
Властите нищо не могат да сторят за климата, но усърдно раздуват щата на съдебната система. Днес осемнайсет щатски съдии се чудят как да натъпчат в графика си по шейсет престъпления дневно, претупват на бегом заповеди за арестуване, жалби, молби за освобождаване под гаранция, съвещания, дела и присъди. Из коридора тече непрестанен човешки поток — негри от Либърти Сити, испаноезични емигранти от десетина страни, бели лумпени — и всички тия хора викат служебните си защитници на безброй езици — от неразбираемия градски жаргон и картечния испански, до провлачения южняшки диалект, превръщайки съда в същинско вавилонско стълпотворение.
В очакване да разгледат молбата ми, аз крачех напред-назад из четвъртия етаж и отново привиквах с обстановката. Плочките на пода бяха мръсни, флуоресцентните лампи едва разсейваха полумрака. Тук-там липсваха плочи от висящия таван и зейналите на тяхно място дупки напомняха беззъба уста. През десетина метра от електрическата инсталация провисваха снопове жици, очакващи областните техници да инсталират нещо ново — телевизионни камери, алармена система или някакво друго чудо на техниката. Може би си висяха така от седмица или година. В съдебната сграда времето придобива съвсем различни измерения.
Престарял пристав със смачкана синя униформа излезе от съдебната зала и се провикна:
— Започва приемният час на съдия Снайдър!
Насам, народе!
Млад помощник-прокурор с прекалено буйна коса и рошав мустак подвикна напевно:
— Теди Фигеро-а! Теди Фигеро-а!
Липсващ свидетел на обвинението — още едно дело отива по дяволите.
