Гледаха се в очите. Лорд Джиду прецени, че Мара разполага с петдесетима стражи. Неговите сили бяха три пъти по-многобройни, а резервите вече бяха готови и само чакаха заповед от командирите си да тръгнат към границата, където бяха забелязани войници със зелените доспехи на Акома. Лорд Тускалора се намръщи и слугите му побързаха да избягат в къщата.
— Кръвта ще е на Акома, лейди! — извика той, вдигна тлъстата си ръка и даде знак за атака.
Мечовете излязоха със стържене от ножниците, а лъконосците на Тускалора стреляха още докато челната редица се втурваше напред. Мара чу бойния вик на своите хора, а в следващия миг Папевайо я бутна назад и настрани. Но твърде късно. Една стрела я удари в рамото и я завъртя. Тя падна назад през завесите и се строполи на възглавниците в носилката. От ръката й стърчеше стрела със сините пера на Тускалора. Причерня й, но тя не изпищя.
Небето сякаш се завъртя над нея, а щитовете на защитници те се скупчиха миг преди врагът да връхлети.
Мечовете загракаха. Мара се помъчи да превъзмогне замайването; разбираше, че единственият важен стрелец на Акома не е изпратил стрелата си.
— Папе, сигналът! — изпъшка тя през зъби.
Но Папевайо не отговори. Мара примигна и примижа, затърси офицерските пера сред бляскащите мечове. Папевайо беше обграден от врагове и не можеше да се доближи до нея. Събори един с удар във врата, но веднага други двама в синьото на Тускалора прескочиха падналия си другар и застанаха пред него. Явно заповедите на Джиду бяха да се повали офицерът на Акома, та това да пречупи останалите.
Въпреки болката Мара се възхити на тази тактика. Мнозина от бойците на Акома бяха новодошли, без сериозен боен опит, и не се познаваха с мъжете до себе си. А решителната атака на най-добрите бойци на Тускалора затрудняваше дори Папевайо. Мара стисна зъби. Врагът щеше да се справи с охраната й само след минути, а планът да се предотврати касапницата още не бе изпълнен.
Тя стисна ръба на носилката, но с това размърда ръката си и стрелата остърга костта. Мара изстена и стисна зъби. Не можеше да си позволи да припадне.
Трясъкът на мечовете сякаш пръскаше главата й. Един от стражите на Акома падна назад, от дупката в доспехите му бликна кръв. Отворените му очи се взряха в небето. Устните промълвиха последна молитва към Чочокан и пръстите му пуснаха меча. Мара усети как очите й се пълнят със сълзи. Така бяха умрели баща й и Лано. Мисълта за малкия Аяки, пронизан от копие, я изпълни с гняв.
Посегна и хвана потната дръжка на меча на загиналия. След това се надигна на колене, като ползваше острието за опора. Слънцето пареше над главата й, очите й се затваряха от болка. Видя, че ценният й стрелец е ударен от случайна стрела. Лежеше и стенеше, а ръцете му стискаха раната на корема. Сигналната стрела, която трябваше да нареди на Тасидо и Люджан да действат, лежеше неизползвана в краката му.
Мара изръмжа. Виковете я оглушаваха, трясъкът на мечовете беше като тъпаните в храма на Туракаму. Папевайо крещеше заповеди. Мара помоли Лашима за сила и посегна с треперещи ръце към лъка на поваления стрелец.
Роговият лък беше тежък, а стрелата се плъзгаше в потните й ръце.
Друг войник, ранен в крака, падна до носилката и кръвта му оцапа белите завеси. Мара стисна лъка и се пребори с болката, за да го опъне.
Усилията й се провалиха. Рамото й се изпълни с разкъсваща агония и от устните й се изтръгна вик, който не можеше да удържи. Просълзи се от срам, но затвори очи и опита отново. Лъкът й се съпротивляваше, сякаш бе от желязо. Причерня й отново. Виковете и трясъкът на оръжията постепенно заглъхваха, а тя продължаваше да се бори с лък, който сигурно не би могла да опъне дори да не беше ранена.
Внезапно нечии силни ръце обгърнаха раменете й и се затвориха около пръстите й. Сякаш по чудо мъжката сила се сля с нейната, лъкът се изви, тетивата се изпъна — и изстреля стрелата.
Сигналната стрела полетя в небето с писък, който сякаш заглуши битката, а лейди Акома припадна в скута на ранения в крака войник — ако не беше нейната милост и хитрина, той отдавна щеше да е загинал като престъпник из пущинаците.
