Лорд Джиду — челото му лъщеше от пот — се наведе нетърпеливо напред на възглавниците, махна на един роб да му вее с ветрило и загледа финала на битката на двора. Наслаждаваше се на предстоящата победа, макар че тя отнемаше повече време от очакваното. Много от най-добрите му воини лежаха окървавени на чакъла, повечето повалени от тъмнокосия офицер на Акома, чиито ръце бяха в кръв до лактите. Наистина изглеждаше непобедим и всеки удар на меча му бе смъртоносен, но въпреки уменията му победата щеше да е за Тускалора: хората му гинеха един по един, безпомощни пред численото превъзходство. За миг Джиду се замисли дали да не го плени — ако го продадеше на арената, щеше да покрие щетите от битката. Но не, беше по-добре да приключи всичко по-бързо. Все пак оставаше и въпросът с другите сили на Акома, които след пускането на сигналната стрела несъмнено атакуваха. Поне един от стрелците му обаче беше ударил лейди Акома. Може би кръвта й вече изтичаше.
Лорд Джиду си взе питие от подноса, отпи и въздъхна доволно. Работата с този дълг, който бе натрупал, залагайки срещу лорд Бунтокапи, се нареждаше по-добре, отколкото би могъл да мечтае. Може би можеше да плени натамито на Акома и да го зарови на обратно до костите на дедите си. А лорд Текума Анасати не знаеше за тази битка. Разтресе се от смях. Можеше да плени хлапето на Акома и да преговаря с Текума! Момчето срещу оттегляне на Анасати от Военния съюз! Идеален ход. Великата игра нараняваше еднакво и силни, и слаби. Трябваше да се бори срещу всеки съюзник на Военачалника, защото войната отклоняваше пари от търговията с чоча към военната промишленост.
Но всичко зависеше от тази победа, а войниците на Акома показваха забележително нежелание да умрат. Може би бе изпратил твърде голяма войска срещу врага на границата. Към този момент и двете страни бяха понесли доста жертви, но съотношението оставаше две към едно в полза на Тускалора. Зеленото перо на офицера на Акома отстъпи отново и командирът на Тускалора нареди на хората си да настъпят. Само шепа войници бяха останали около носилката на Мара. Краят им наближаваше.
В този момент дотърча останал без дъх пратеник и се просна в краката на господаря си.
— Милорд, войниците на Акома проникнаха на територията ни и подпалиха полетата с чоча-ла!
Джиду изкрещя яростно, но последваха още по-лоши новини.
— Двама Бойни водачи на Акома с триста души са заели позиция между горящите ниви и реката. Работниците ни не могат да изгасят огъня.
Лорд Тускалора скочи на крака. Ситуацията беше критична. Растенията се развиваха изключително бавно и ако трябваше нивите да се презасаждат, това щеше да отнеме години, дори десетилетия. А ако тазгодишната реколта изгореше, резервите нямаше да покрият задълженията към кредиторите. Родът Тускалора щеше да бъде съсипан и цялото му богатство да стане на прах.
— Свикайте резервните отряди от казармата! — викна Джиду. — Да разчистят път за работниците!
Внезапно това, че ескортът на Мара е почти унищожен, вече не беше важно. Важното беше да се спасят насажденията и реколтата.
Джиду се поколеба, после нареди на тръбача:
— Свири отстъпление!
Мара го беше изправила пред тежък избор. Да предаде честта си и да признае поражението, или да я унищожи, но с цената на собствената си фамилия.
Тръбачът изсвири сигнала и Бойният водач на Тускалора се обърна учудено. Беше само на косъм от победата, а господарят му нареждаше отстъпление. Дисциплината надделя и той заповяда на хората си да се оттеглят от обкръжените стражи на Акома.
От петдесетте войници, които бяха пристигнали, по-малко от двайсет стояха до опръсканата с кръв носилка на господарката си.
— Искам примирие — провикна се Джиду.
— Извини се официално на лейди Акома — извика офицерът със зеленото перо, който стискаше меча си в готовност битката да се поднови. — Удовлетвори честта й и воините на Акома ще помогнат на хората ти да спасят насажденията.
Лорд Джиду пристъпи гневно от крак на крак и осъзна, че е бил изигран. Момичето в носилката бе планирало тази стратегия от самото начало. Това внасяше изключително неприятен обрат в ситуацията. Ако се забавеше дори само да изпрати съгледвачи, за да оценят щетите и да видят дали има шанс да пробие, можеше да загуби всичко. Нямаше друг избор, освен да капитулира.
— Признавам честта на Акома — извика лорд Джиду, макар че срамът стисна гърлото му, все едно бе ял кисело грозде.
Оцелелите бойци на Акома разтуриха стената от щитове, уморени, но горди. Очите на Папевайо проблеснаха победоносно, но когато се обърна към носилката, за да сподели победата с господарката си, потното му лице замръзна и той се наведе трескаво, забравил за окървавения меч в ръцете си.
За един кратък миг лорд Джиду се помоли боговете да са милостиви. Ако лейди Мара бе загинала, Тускалора бяха загубени.
Мара се надигна. Главата я болеше, а ръката й сякаш гореше. Един войник на Акома я превързваше с парче от завесата на носилката.
— Какво…
Лицето на Папевайо се надвеси над нея.
— Господарке?
— Какво стана? — успя да попита тя. Гласът й беше прегракнал.
