— Джиду нареди отстъпление, щом заплашихме нивите му, точно както каза ти. — Той погледна през рамо към изтощения си, но готов отряд. — Още сме в опасност, но мисля, че за момента сме в по-добра позиция. Но трябва да говориш с Джиду веднага, преди нещата да се обърнат.
Мара кимна и позволи на Папевайо и един войник да я изправят. Краката не я слушаха, а зрението й беше замъглено. Примигна няколко пъти и усети лютивата миризма във въздуха. Над имението се носеше пушек от подпалените ниви.
— Мара! — извика трескаво Джиду. — Предлагам примирие. Нареди на хората си да се оттеглят и ще призная, че съм сгрешил, и ще платя задълженията си.
Мара погледна дебелия притеснен мъж и хладнокръвно обърна нещата в полза на Акома.
— Ти ме нападна, без да съм те предизвикала с нищо. Мислиш ли, че след като признаеш, че си сгрешил, ще ти простя за убийството на храбрите ми мъже? Освен това дългът си е дълг и си длъжен да го платиш.
— Може да уговорим подробностите после! — изпищя Джиду. — Нивите ми горят.
Мара кимна. Папевайо махна с меча си и един от воините изстреля нова сигнална стрела. Мара опита да заговори, но й прималя и Папевайо извика вместо нея:
— Господарката казва, че нашите работници ще изгасят пожарите. Но войската ни ще остане на позиция със запалени факли. Ако нещо тук се обърка, цялата ти реколта ще изгори!
Лорд Тускалора въздъхна отчаяно и отговори:
— Добре, Мара. Приемам неизбежното. Ще се подчиним на желанията ти. — Обърна се към хората си. — Свалете оръжията.
Лорд Тускалора беше крайно изнервен. Лейди Акома бе отказала предложението да бъде прегледана от неговия лекар и се бе задоволила с превръзката, направена от Папевайо. Войниците на Акома все още държаха позиции около нивите с чоча-ла, а командирът на Тускалора бе потвърдил най-лошото — противникът можеше да подпали растенията отново всеки момент.
Джиду се потеше и отчаяно се опитваше да изкара работата като недоразумение.
— Това беше договорка между мъже, лейди Мара. С покойния ти съпруг имахме много облози. Понякога печелеше той, понякога аз. Оставяхме сумите да се натрупат и когато спечелеше другият, ги приспадахме. Това беше… благородническо споразумение.
— Е, аз не залагам, лорд Джиду. — Мара погледна гневно недоволния си домакин. — Мисля, че трябва просто да се разберем за плащане и компенсации за накърнената ми чест. Днес загинаха воини на Акома.
— Искаш невъзможното! — Лорд Тускалора размаха нервно пухкавите си ръце.
Мара повдигна вежди.
— Пак ли ще се отречеш от дълга си? — Тя погледна многозначително към скупчените воини на Акома и стрелеца, готов да изпрати нова сигнална стрела.
Джиду се вторачи в седефените украшения на сандалите си и измънка:
— Милейди… Съжалявам, че ти причинявам неудобства. Но заплахите не променят факта, че в момента не мога да изплатя дълга. Естествено, ще го направя на мига, когато обстоятелствата позволяват. Имаш думата ми.
Мара остана съвсем неподвижно. В гласа й прозвуча корава и горчива нотка.
— Лорд Джиду, в момента не съм настроена търпеливо. Колко скоро мога да очаквам да се разплатиш?
— Напоследък имам лични неприятности, лейди Мара — призна засрамено Джиду. — Мога да гарантирам компенсация, след като продам тазгодишната реколта.
Стига въобще да имаше такава.
— Лорд Джиду, реколтата на чоча-ла е чак след три месеца. Нима искаш да чакам дотогава за две хиляди центурии метал и компенсациите?
— Налага се — възкликна нещастно лорд Тускалора и се обърна към дребния човек до себе си — неговия хадонра.
Хадонрата, казваше се Сиджана, трескаво преглеждаше свитъците с финансовото състояние на имението. Прошепна нещо на господаря си и лорд Джиду се потупа по корема с възобновено самочувствие.
— Всъщност можем да платим две хиляди центурии веднага, заедно с още петстотин, като компенсация за днес. Но ако ги платя на един път, няма да мога да засея за догодина. Лорд Бунтокапи разбра това и обеща да съставим благосклонен график за разплащане. По петстотин центурии на година. В нашия случай ще отнеме пет години. — Доволното кимане на хадонрата премина в мръщене. Джиду се изчерви, осъзнал, че думите му си противоречат с предишното твърдение, че са се разбрали дългът да бъде приспаднат от следващите облози. И понеже знаеше, че Мара ще се възползва от дребната, но срамна лъжа, добави бързо: — Разбира се, ще платя и лихви.
Настъпи напрегната тишина. Накрая Мара отвори ветрилото си със здравата си ръка и каза със сладникаво отровен глас:
— Пазариш се като лихвар, докато воините на Акома лежат мъртви пред прага ти? Щом съпругът ми е предложил разсрочване, ще го уважа. Покажи ми документ и ще се съобразим с него.
Джиду примигна.
— Нашата уговорка беше устна, лейди Мара. Обещание между благородници.
Мара отново се разгневи и замаха с ветрилото.
— Нямаш доказателство? И продължаваш да се пазариш?
Джингу не можеше да го обърне на въпрос на чест, защото нивите му бяха застрашени.
— Имаш думата ми, милейди.
