Летните пътища бяха сухи и прашни от керваните и не особено приятни. След кратък преход до Сулан-Ку Мара и петдесетте й войници продължиха към имението на Минванаби с баржа.
Шумотевицата по пристанището не я разсейваше. Гледката на разголените роби не можеше да откъсне вниманието й от вражеските интриги. Мара се настани под навеса заедно с Накоя и установи, че вече не й е странно да управлява фамилията. След напускането на храма на Лашима бе пораснала и се бе променила. Сега беше достатъчно решителна, за да прикрие ужаса си. Капитанът започна да дава команди и робите хванаха веслата.
Пътуването нагоре по реката отне шест дни. Мара изкара повечето време, като съзерцаваше блатата и наводнените ниви тиза. Накоя спеше през деня, а вечер даваше майчински съвети на войниците, които опитваха да избият облаците насекоми. Мара я слушаше, докато ядеше плодове. Знаеше, че старицата не очаква да се върне жива. И наистина, всеки залез беше ценен, с отраженията на блестящите облаци в реката и бавното спускане на мрака.
Имението на Минванаби се намираше до малък приток на реката. Изпотени въпреки ранното утро, робите гребяха здраво, за да изпреварят по-бавните търговски кораби. Заобиколиха едно наколно селище на събирачи на раци, плитчините останаха зад тях и реката стана по-дълбока. Мара гледаше ниските хълмове и изящно подрязаните дървета. След това баржата навлезе във води, в които от векове не бе плавал никой Акома: враждата с Минванаби бе почнала толкова отдавна, че никой не помнеше началото.
Коритото се стесни, течението стана по-силно и баржата запъпли едва-едва. Най-после приближиха издигнатата над реката ярко оцветена молитвена арка, която бележеше границата на земите на Минванаби.
Един войник се поклони на Мара и посочи арката.
— Виждаш ли, господарке? Въпреки украсата арката всъщност е мост.
Мара се сепна, защото гласът беше познат. Огледа мъжа и се усмихна. Аракаси се бе слял толкова перфектно с почетната й стража, че почти бе забравила, че е на борда.
Шпионинът отново насочи вниманието й към арката.
— Ако стане нещо, Минванаби качват горе стрелци с масло и парцали, за да подпалят всеки нападащ кораб. Чудесна защита.
— Като гледам колко бавно се движим, едва ли някой може да проникне в езерото им. — Мара погледна разпененото течение под кърмата. — Но пък поне може да се побегне достатъчно бързо.
Аракаси поклати глава.
— Погледни надолу, господарке.
Мара се наведе през борда и видя гигантското въже, опънато между стълбовете на арката, само на сантиметри под баржата. В случай на нужда механизмът в кулите щеше да го вдигне и да отреже отстъплението на всички кораби.
— Тази защита е смъртоносна за бягащите кораби, също както и за нападащите.
— И ще е разумно да го имам предвид, нали? Приемам предупреждението ти. Но не казвай нищо на Накоя, защото ще се размърмори толкова силно, че ще смути дори покоя на боговете.
— Няма нужда да казвам нищо. Старата майка вижда ножове в леглото си всяка вечер. — Той понижи глас. — Видях я как преобърна възглавницата шест пъти дори след като Папевайо бе направил проверка.
Мара сбърчи вежди, неспособна да оцени шегата. Накоя не беше единствената с кошмари.
Баржата мина под арката и сянката й я накара да потръпне, сякаш бе усетила дъха на Туракаму.
Плясъкът на веслата отекна в каменните колони и свод. След това слънцето се показа отново, заслепяващо и горещо след сянката, и Мара ахна.
Гледката направо спираше дъха. Имението беше разположено в началото на долина, започваща от брега на езерото. Приличаше на някакво вълшебно място от детските приказки. Всяка сграда беше с перфектен дизайн и цвят. Централната постройка беше от камък, древен палат на хълм над езерото. Надолу имаше терасирани градини и други сгради, високи по два-три етажа. Имението си беше направо като село, общност от слуги и войници, лоялни на Джингу. Беше впечатляващо. Мара изпита моментна завист, че кръвният й враг живее в такъв разкош. Ветрецът от езерото осигуряваше прохлада и в най-жежките месеци, а флотилията оранжеви лодки се грижеше лордът винаги да разполага с прясна риба на трапезата си.
След това осъзна още нещо. Долината беше като гърло на шише, лесна за защита и отцепване. Подобно на отровното растение, което примамваше насекоми със сладникава миризма, тази долина не позволяваше никакъв шанс за незабелязано бягство.
Папевайо също забеляза това и нареди на войниците си да се приготвят, защото се приближаваше баржа със стрелци на Минванаби, командвани от Патрулен водач.
— Кой навлиза в земите на Минванаби? — чу се вик.
— Лейди Акома — отвърна Папевайо.
Офицерът ги поздрави.
— Преминете, лейди Акома.
Накоя посочи три подобни баржи и изсумтя:
— Разположили са стрелци из цялото езеро.
Очевидно нямаше път за бягство от дома на Минванаби. Оставаше им победа — или смърт.
