Имението на Минванаби се оказа още по-красиво отблизо. Всички сгради бяха боядисани изящно, като преобладаваха пастелните тонове, за разлика от обичайното бяло. От гредите висяха шарени вимпели и пъстри фенери, поклащащи се от ветреца. Из въздуха се носеше лек звън. Чакълените пътечки между сградите бяха оградени с цветни лехи. Мара си помисли, че градините в двора ще са по-хубави от всичко, което е виждала.
Гребците на Акома прибраха веслата и подхвърлиха въжета на работниците по кея, където вече се бе събрала официална група посрещачи. Начело беше Десио, най-големият син на Минванаби; носеше оранжево-черна шапка, показваща ранга му на наследник.
Слуги с ливреи хванаха въжетата и баржата пристана леко. Стражата на Минванаби застана мирно, а Десио тръгна към носилката на Мара, докато робите я сваляха, и кимна в имитация на поклон, който граничеше с обида.
— Лейди Акома, приветствам те от името на баща си на нашите празненства в чест на Военачалника.
Мара пък не отвори докрай завеските на носилката. Огледа Десио и след като не видя много интелект в очите му, отвърна със същото небрежно кимване.
За миг наследникът се стъписа, но бе принуден да признае по-висшия й социален статус и попита:
— Как си, лейди Мара?
— Добре съм, Десио — отвърна тя спокойно. — Акома се радват да почетат лорд Алмечо. Кажи на баща си, че приемам гостоприемството му.
Десио вирна брадичка. Беше твърде горд, за да понесе подигравките на жена, която изглеждаше почти като дете.
— Приветственият пир ще започне един час след пладне. Слугите ще ви покажат покоите.
— Слугите ли пазят честта на Минванаби? — Мара се усмихна многозначително. — Трябва да запомня това, когато дойде време да поздравя лорд баща ти.
Десио почервеня. Един Патрулен водач пристъпи напред, за да сложи край на неловката ситуация.
— Милейди, ако позволите, ще заведа войниците ви до отредената им казарма.
— Не позволявам! — Мара се обърна към Десио. — По традиция ми е позволено да имам петдесет войници, които да се грижат за личната ми безопасност. Ако баща ти има други намерения, ще си тръгна веднага, а той да обяснява отсъствието ми на Военачалника. Предполагам, че при такива условия не само Акома ще си тръгне.
— Твърде много фамилии дойдоха да почетат Военачалника. — Десио се помъчи да прикрие злобната си усмивка, но не успя.
— Ако пуснем охраната на всички благородници, имението ще заприлича на военен лагер. А Алмечо обича спокойствието. За да уважим желанието му, всички войници ще останат при главния ни гарнизон в началото на долината. Без изключения. С всички се отнасяме еднакво.
— Значи баща ти залага честта си като гаранция — намеси се без колебание Накоя.
Десио наклони глава.
— Очевидно. — За да склони гостите си на подобен компромис, домакинът трябваше да гарантира безопасността им с личната си чест. Ако нещо сполетеше някой от тях, лорд Джингу можеше да изкупи срама само с цената на собствения си живот. Наследникът на Минванаби се обърна към един слуга. — Покажи стаите, които сме подготвили за лейди Акома, Първата съветничка, две прислужници и личния й телохранител.
После щракна с пръсти към един офицер с оранжево перо и добави:
— Ударен водач Шимицу и хората му ще се погрижат да настанят войниците ви в казармата.
Мара погледна успокоително Аракаси. Беше ядосана, но не и изненадана, че Минванаби я отделят от почетната й стража. Нямаше да наруши правилата на гостоприемството и да протестира, особено след като много от хората й носеха белези от битки под слугинските ливреи. Не, Акома не можеше да триумфира със сила, а само с хитрост, стига да имаше някакъв шанс за оцеляване. Мара се примири и избра за личен телохранител Папевайо. След това тя, Накоя и най-добрият й воин последваха слугата, който трябваше да ги заведе до покоите им.
Централната сграда на Минванаби беше древна, пощадена от пожари и разграбвания през древните войни заради доброто разположение на долината. Разположена беше около правоъгълен вътрешен двор, традиционен за цураните, и бе разширявана, променяна и достроявана през вековете. Новите пристройки се спускаха надолу по склона и имението се бе превърнало в лабиринт от коридори, вътрешни дворчета и свързани къщи. Папевайо й помогна да слезе от носилката и Мара с неудоволствие осъзна, че ще се нуждае от упътванията на слугите, защото не можеше да запомни сложния маршрут от едно преминаване.
Коридорите се виеха и сучеха и всяко дворче приличаше на предишното. Мара чуваше гласове през притворените стени, някои на познати благородници, но повечето й бяха неизвестни. След това гласовете изчезнаха и в коридора падна тишина, като преди атаката на хищник от джунглата. Когато слугата отвори паравана към покоите й, Мара вече знаеше, че Джингу възнамерява да я убие. Защо иначе щеше да я тика в най-изолирания и отдалечен край на къщата си?
Слугата се поклони с усмивка и спомена, че може да изпрати прислужници, ако лейди Акома и Първата й съветничка имат нужда от помощ с банята и обличането.
