Ако обърнеше внимание на подобна жена, щеше да е ненужна учтивост и можеше да се приеме като слабост, така че Мара заговори, вперила очи в лорд Минванаби.
— Със съветничката ми току-що пристигнахме след дълго и уморително пътуване. Милорд ще ни покаже ли местата ни, за да може да се подкрепим, преди да започнат празненствата?
Джингу намести гънките на дрехата си с дебелите си пръсти, поръча си студено питие и докато го донесат, започна да гали ръката на Теани, жест, който жена му игнорира. И чак след като с това забавяне даде да се разбере, че ще изпълни желанията на гостите от Акома, когато пожелае, кимна на един слуга и нареди:
— Заведи лейди Мара до третата маса в края, до входа на кухнята, за да може да я обслужват бързо. — И се разсмя доволно на просташката си обида.
Но това не бе достатъчно за Теани и тя, ядосана, че Мара се прави, че не я забелязва, заяви високо, та да я чуят всички:
— Трябва да пратиш тази жена при робите, милорд. Всички знаят, че величието на Акома зависи от благоразположението на Анасати, а лорд Текума почти оттегли протекцията си след смъртта на сина си.
Обидата беше твърде тежка, за да не й се обърне внимание, и Мара отговори все така без да поглежда Теани:
Милорд Минванаби, всички знаят, че си прочут с… щедростта си, но дори ти едва ли би се задоволил с остатъците от други мъже.
Джингу прегърна Теани през кръста и я придърпа към себе си.
— Грешиш, лейди Мара. Тази жена не е изгонена, а просто е надживяла господаря си. Ще го кажа само веднъж: Теани е ценен и уважаван член на моето домакинство.
— О, ясно. — Мара направи небрежен поклон. — Доколкото познавам вкусовете ти, ще ти служи добре. Покойният ми съпруг нямаше оплаквания. — Най-после погледна Теани и добави презрително: — Но пък апетитите на Бунто бяха доста простички.
В очите на Теани блеснаха искри. Това, че Мара не се засягаше от обидите й, я вбесяваше.
Лорд Минванаби се намръщи. Това дребно момиче от храма на Лашима май не се притесняваше от заплахите и обидите. Даже се държеше съвсем на ниво при този първи сблъсък. Слугата вече чакаше зад нея, за да я настани, и Джингу нямаше какво да направи, освен да му нареди да я заведе на определената за нея маса.
Пиршеството се точеше бавно. Храната, музикантите и танцьорките бяха на ниво, но масата до кухнята беше задушна, шумна и слугите непрекъснато минаваха покрай нея. Жегата и миризмата караха Накоя да се чувства зле, а Папевайо изглеждаше изтощен още преди да поднесат първото ястие. Непрекъснатото движение на непознати около кухнята го държеше нащрек, защото във всеки поднос имаше неща, които в опитни ръце можеше да се окажат оръжия. Беше чул думите на Мара за „злополуките“. Не беше много вероятно Джингу да нагласи убийство при такава публична проява, но отровният поглед на Теани не се откъсваше от Мара. Така че ударният водач на Акома беше нащрек и щом разчистиха подносите от десерта, докосна рамото на господарката си и каза:
— Предлагам да се приберем в покоите, преди да се стъмни. Тук може и да не стане нищо, но коридорите са опасни.
— Трябва да намерим начин да се свържем с Аракаси, за да знае къде да доставя съобщения в случай на нужда — отвърна Мара.
— Не можем, защото рискуваме да ни разкрият — каза Папевайо. — Довери се на Аракаси, господарке. Агентите му ще се свържат с него лесно, а той ще ни открие, ако се наложи.
Мара кимна, потупа Накоя по ръката и се изправи. Тъй като Военачалникът щеше да се появи чак утре, оттеглянето й нямаше да обиди никого. А и тя искаше да засили впечатлението, че е млада, неопитна и й липсва такт. Ранното й оттегляне щеше да остави точно такива впечатления у гостите и може би щеше да й даде шанс да измисли защита. Минванаби пък щеше да има затруднения при кроежите си, защото всеки враг го дебнеше за слабост, от която да се възползва.
Мара изпрати слугата, който разчистваше масата, да съобщи на лорда, че се оттегля. Когато информацията стигна подиума, столовете на Акома вече бяха празни. Доволен от дребната си победа, Джингу не забеляза, че и Теани е изчезнала.
Синият копринен шал, който покриваше косата на Теани, падна зад нея, докато бързаше по коридора. Тя не спря да го вдигне, не вдигна и косата си, която се бе разпиляла по раменете й. Покоите на Ударен водач Шимицу бяха след следващия двор, а вече нямаше нужда да се крие. Единственият, който можеше да я види, бе робът, който палеше лампите. Но тази вечер робът щеше да мине късно, защото бе затрупан с работа покрай нуждите на гостите на Джингу.
Теани спря, разтвори робата си, така че гърдите й да се виждат, и се усмихна. Ако се постараеше тази вечер, кльощавата кучка от Акома Щеше да умре. Колко щеше да е сладко да чуе писъците й.
Вратата към покоите на Шимицу в другия край на двора беше открехната. Светлината на лампата очертаваше силует на мъж, който държеше манерка. Пак беше почнал да пие. Само защото Теани се бе забавила в залата в напразен опит да убеди Джингу да ускори убийството на Мара. Теани обаче искаше това удоволствие за себе си.
