Изкачваха се бавно по хълмовете, оставяйки назад равнините… и границите на владенията на Акома. Лакираните в зелено спици отразяваха светлината и сякаш мигаха при въртенето си, а после преставаха рязко, когато камъните забавяха хода им. Коларите подвикваха окуражително на нийдрите, които се инатяха, понеже пасищата и оборите оставаха назад. Робите носеха носилката внимателно по грубия терен, за да не друсат господарката си. Обикновено търпеливата Мара час по час ги канеше да бързат — искаше да прекосят хълмовете, преди да се стъмни.
Дърветата покрай пътя предлагаха удобно укритие — преплетените им клони и гъстият храсталак хвърляха дълбока сянка, в която можеха да се спотайват войници. А и каруците бяха сериозен недостатък. Не можеше да се чуе нищо от мученето на нийдрите и постоянното скърцане на колелата, а прахолякът пречеше и на най-зоркото око. Дори най-коравите ветерани изглеждаха изнервени.
Слънцето бавно се изкачваше към зенита. Долината зад тях беше замъглена от мараня. Дългоопашати кетсо се разбягваха, когато колелата на каруците изтрополяваха покрай камъните, на които се печаха. Водещият впряг и носилката стигнаха превала и Кейоке даде сигнал за спиране. Носачите свалиха носилката под сянката на едно дърво и отправиха мълчалива благодарна молитва. Коларите и бойците останаха на пост под бдителния поглед на Папевайо.
Отпред се виждаше стръмна клисура, прорязваща източните склонове на планините Киамака. Пътят се извиваше стръмно надолу, към дъното й, където течеше поток.
Кейоке се поклони на Мара и посочи едно място в дъното на клисурата, където не растяха дървета и земята бе утъпкана.
— Господарке, съгледвачите ни намериха там топла пепел и остатъци от заклана нийдра. Има следи от лагер, но крадците са продължили. Несъмнено се местят постоянно.
Мара заслони очите си с длан и огледа клисурата. Носеше пищна роба с избродирани на ръкавите птици и шарен колан. На врата си имаше копринен шал, а китките й бяха отрупани с нефритени гривни, полирани от нехуманоидните чо-джа почти до прозрачност. Дрехите й бяха прекалено натруфени, но очите й бяха напрегнато сериозни.
— Мислиш ли, че ще ни нападнат?
— Не знам. — Кейоке отново огледа клисурата, сякаш силата на волята му можеше да разкрие дебнещите бандити. — Но трябва да се подготвим за всеки ход на съдбата. Трябва да действаме, сякаш сме под постоянно наблюдение.
— Тогава да продължаваме — отвърна Мара. — Водоносецът да разнесе вода, та войниците и носачите да се освежат. Така при потока ще спрем уж за да се разхладим и ще изглеждаме по-уязвими, отколкото сме в действителност.
Кейоке отдаде чест.
— Както заповядаш, господарке. Аз ще изчакам нашите хора. Папевайо поема командването на кервана. — В очите му се появи изненадваща загриженост и той добави нежно: — Пази се, господарке. Опасността за живота ти е съвсем реална. Рискът е голям.
Мара не трепна.
— Не е по-голям, отколкото би поел баща ми. Аз съм негова дъщеря.
Командирът й отвърна с една от редките си кратки усмивки и се отдалечи. Заповедите на Мара бяха изпълнени без мотане. Водоносецът мина покрай хората и раздаде от манерките на гърба си със скорост, придобита през дългогодишните военни кампании. След това Кейоке даде знак и Папевайо заповяда на кервана да потегля. Коларите завикаха, колелата заскърцаха и отново се вдигна прахоляк. Каруците прехвърлиха билото и започнаха опасното спускане. Само много набито око щеше да забележи, че охраната е намаляла с един войник.
Мара изглеждаше спокойна и достолепна, но изрисуваното ветрило трепереше в нервните й пръсти. Стряскаше се всеки път, щом носилката се люшнеше по-силно. Затвори очи и се замоли мълчаливо за благословията на Лашима.
Пътят надолу беше коварен и хората и животните трябваше да пристъпват бавно и внимателно. Под краката им се търкаляха камъчета. Мара бе затаила дъх. Стараеше се да не поглежда назад и да не дава друг знак, че керванът й не е тръгнал на нормално пътешествие.
Кейоке и войниците на Акома, които идваха след тях, не можеха да слязат по пътя, защото щяха да ги забележат. Трябваше да заобиколят през горите. Докато не стигнеше до позицията, керванът беше беззащитен като кокошка пред приближаващия със сатър готвач.
Гората в дъното на клисурата бе още по-гъста. По влажната почва растяха папрати, по стеблата на дърветата се виеха лози. Носачите задишаха по-леко, благодарни на горската прохлада. След капризните ветрове на хребета на Мара й се струваше, че въздухът е някак застоял. А може би напрежението правеше обстановката потискаща? Щракането, с което отвори ветрилото си, накара най-близките войници да се обърнат рязко.
Тук дори скалите бяха покрити с дебел мъх и стъпките изобщо не се чуваха, а скърцането на каруците беше приглушено.
