Очите на Папевайо непрекъснато оглеждаха сенките от двете страни на пътя. Ръката му бе на увитата с кожени ивици дръжка на меча. Мара го гледаше и мислеше за баща си, който бе умрял, знаейки, че съюзниците му са го предали. Зачуди се какво ли е станало с меча му, произведение на изкуството с резбована дръжка и ножница със скъпоценни камъни. Оръжието имаше гравирана птица шатра, а острието бе изработено по метода джесами, от триста парчета кожа от нийдра, изтънени като хартия и ламинирани изключително прецизно, защото и най-малкото въздушно мехурче би направило оръжието безполезно. Острието беше твърдо като метал и остро като легендарните стоманени мечове на древните. Може би сега го носеше някой варварски лорд, като трофей. Може би щеше да е честен човек, ако варварите имаха такова нещо като чест. Мара прогони тези ужасни мисли. Задушаваше се от сенките и потискащата тишина. Стисна ръце толкова силно, че насмалко да счупи деликатното дървено ветрило.
— Господарке, с твое позволение, искам да дам възможност на мъжете да отдъхнат и да напълнят манерките — каза Папевайо.
Мара се сепна, кимна и отметна потната коса от слепоочията си. Керванът беше стигнал до потока без инциденти. Колелата спряха да скърцат. Воините заеха защитна позиция, някои от робите и коларите се приближиха към тях и им предложиха сухари от тиза и сушени плодове. Други започнаха да се грижат за нийдрите. Носачите на Мара с облекчение спуснаха носилката и търпеливо зачакаха своя ред да се освежат в потока.
Папевайо дойде и коленичи пред господарката си.
— Лейди ще желае ли да слезе от носилката и да се разтъпче?
Мара протегна ръка и бродираният ръкав се свлече почти до земята. Скритият вътре кинжал се тръкна в китката й. Не беше свикнала с непознатата му тежест. Въпреки неодобрението на Накоя, се беше борила с Ланокота като дете, но оръжията никога не я бяха привличали. Кейоке беше настоял да вземе кинжала, въпреки че набързо скъсените кожени колани определено бяха за по-голяма ръка, а дръжката стоеше неловко в дланта й.
Земята до потока беше осеяна със следи от хора и животни, засъхнали след края на дъждовния сезон. Папевайо се наведе да гребне вода, а господарката му зачопли пръстта със сандала си; чудеше се колко ли от следите са от откраднат от Акома добитък. Беше чула от някакъв търговец, че на север бележат копитата на животните, за да улеснят проследяването им, ако ги откраднат. Но доскоро Акома разполагаше с достатъчно много войници, за да не прибягва до подобни мерки.
Папевайо вдигна капещия черпак.
— Господарке?
Мара се откъсна от мислите си, отпи и намокри с пръсти бузите и врата си. Минаваше обяд и светлината превръщаше войниците във фигури от блясък и сянка. Гората изглеждаше неподвижна, сякаш всичко живо спеше в следобедната жега. Мара потръпна. Ако бандитите дебнеха в засада, вече би трябвало да са ги атакували. Неприятната алтернатива я накара да погледне разтревожено бойния водач.
— Папе, ами ако сивите воини са заобиколили и са нападнали имението, докато пътувахме насам?
Воинът остави черпака на един камък. Каишките на бронята му изскърцаха, когато вдигна рамене и посочи с длани нагоре, за да покаже, че плановете зависят от капризите на съдбата.
— Ако бандитите нападнат имението, загубваме цялата си чест, защото най-добрите ти воини са тук. — Огледа гората, ръката му полегна небрежно на дръжката на меча. — Но не мисля, че ще стане така. Мъжете са в готовност. Започва да се разхлажда, но в гората не се чуват насекоми. — Внезапно отнякъде изписка птица. — А щом се обади каркас, значи се задава опасност.
От гората се чуха викове. Две силни ръце дръпнаха Мара към носилката. Гривните й се заплетоха в завеските, когато протегна ръка, за да запази равновесие. Тя се притисна във възглавниците, отметна завесата и видя как Папевайо изважда блестящия си меч. Кракът му закачи глинения черпак и го събори на камъните. Парчетата се посипаха по глезените на Мара. Воините й също извадиха оръжията си и се приготвиха да отблъснат атакуващите разбойници.
Между сгъстяващата се редица защитници Мара успя да зърне мъжете, които тичаха с размахани оръжия към каруците. Бяха мръсни, кльощави и парцаливи, но напредваха организирано, докато се опитваха да пробият линията на защитниците, а и многократно превъзхождаха войниците й. Мара знаеше, че баща й и брат й са воювали и в по-лоши ситуации на варварския свят, и се принуди да не трепне от трясъка на сблъскващи се мечове. Гласът на Папевайо се чуваше над шума на битката. По негов сигнал ветераните на Акома отстъпиха с почти механична дисциплина.
Атаката се разколеба. Отстъплението не носеше чест и обичайната цуранска тактика бе да се напада, а не да се заема защитна позиция. В следващия миг обаче изоставените каруци привлякоха вниманието на грабителите. Заобиколената от зелените брони на телохранителите Мара чу висок крясък. Нападателите спряха. Каруците бяха изоставени без сражение и около тях стояха само невъоръжените колари и водоносецът. Явно воините се бяха отдръпнали, за да защитят нещо по-ценно.
