— Ще наредя писарят да работи през нощта. Годежните документи ще са готови, преди да заминете. — Но преди да си тръгне, каза необичайно искрено: — Надявам се, за общото ни благо, че младата лейди не е направила грешка.
Накоя се изненада, но реши да не отвърне директно, а каза само:
— Моля се боговете да благословят този съюз.
Чумака се усмихна.
— Разбира се, както и всички ние. Е, до утре тогава.
Докато един слуга водеше Накоя към покоите й, тя се замисли дали неочакваните думи на Чумака не са верни.
Краката на маршируващите войници вдигаха прах.
Движеха се бавно, за да се съберат с останалите бойци, които чакаха на лагер до моста, бележещ границата на земите на Анасати. Накоя мълчеше, откакто бе седнала на възглавниците в големия паланкин на Мара. Каквото и да бе намислила Управляващата лейди, явно го пазеше за себе си и дойката предпочиташе да не задава въпроси. Въпреки че изпълняваше ролята на Първи съветник, не можеше да съветва, ако не я попитат. Но като дойка имаше право да изрази колебанията си. Припомни си непристойното поведение на Бунтокапи от снощи и каза горчиво:
— Надявам се, че ще можеш да го контролираш, господарке.
Мара се откъсна от мислите си и я погледна.
— Какво? А, Бунто. Той е като бик, надушил разгонени крави. Мозъкът му е между краката. Мисля, че е точният човек, който да ни даде това, от което имаме нужда.
Накоя промърмори нещо неразбрано. След като шокът от избора на Бунтокапи бе преминал, тя бе усетила основите на по-грандиозен план. Мара не целеше просто да даде контрола на Анасати, за да запази фамилията. След хитростта с планинските разбойници момичето й казваше само нещата, които смяташе, че трябва. Сякаш само за една нощ срамежливата храмова послушница бе порасла и вече не беше дете, а зряла жена. Накоя имаше притеснения и дори страхове заради опърничавата й наивност към мъжете, но Мара бе показала, че е агресивен играч в Играта на Съвета.
Накоя се замисли за силата и слабостите, за ходовете и могъществото на играчите с оглед на новата обвързаност на господарката й. Това, което бе забелязала в Бунтокапи, я убеждаваше, че обичната й Мара може да го е подценила. В третия син на Анасати имаше нещо опасно, което Накоя не можеше да определи. И докато с ужас мислеше какво може да се случи с уредения й дом под управлението на такъв лорд, гласът на Мара я стресна.
— Какво е станало пък сега?
Накоя надникна през завесите, примижа срещу слънчевата светлина и, видя войниците на Акома край пътя, където лагеруваха. Но не бяха готови за поход. Бяха се разделили на две групи, които се гледаха враждебно.
— Очевидно има неприятности — отвърна тихо Накоя.
Мара нареди на ескорта си да спре, дръпна завеските настрани и прати Кейоке да разбере какво става.
Командирът забърза към наежените войници. Двете групи се струпаха около него и няколко души заговориха едновременно. Кейоке им заповяда да замълчат, зададе им няколко кратки въпроса и се върна при Мара.
— Имало е неприятности след заминаването ни, господарке. След малко ще ти докладвам подробно.
И се върна при войниците.
Въздухът над пътя трептеше от топлина. Кейоке задаваше въпроси, получаваше бързи отговори и скоро отдели трима мъже и ги доведе до паланкина на господарката.
— Господарке, това е Селмон. — Кейоке посочи единия от тримата, висок мъж със скъсана туника и разкървавени кокалчета на пръстите.
— Знам. — Лицето на Мара беше скрито в сянка от завесите. — Един от новодошлите. Понеже имаме само трима офицери, ти го остави да командва като действащ Патрулен водач.
Кейоке беше доволен, че Мара е наясно с военните разпределения, но вниманието му не се отклоняваше от тримата.
— Изглеждаше достатъчно способен, но може би съм сгрешил.
Мара погледна другите двама. Затаки познаваше още от дете. Беше играл заедно с нея и Ланокота. Спомни си, че беше сприхав, и предположи какъв е проблемът.
— Затаки, Селмон ти е дал заповед и ти си отказал, така ли?
Затаки вирна брадичка.
— Господарке, Селмон ни заповяда да поемем първия пост, докато спътниците му почиваха и ядяха след дългия поход.
Мара погледна третия провинен.
— Ти си… Картачалтака, също от новодошлите. И си се ядосал от отказа на Затаки да се подчини.
Картачалтака изпъна рамене.
— Господарке, той и другите се държаха като висшестоящи и ни стоварваха най-неприятните задължения при всеки удобен случай.
Мара се обърна към Селмон.
— Ти на негова страна ли застана?
Кейоке побърза да отговори:
— Не, господарке. Той се е намесил, за да спре боя. Действал е правилно.
Мара се надигна от възглавниците, слезе от паланкина, без да чака помощта на Кейоке, и се изправи срещу двамата побойници.
— На колене!
Слабото момиче с жълта роба беше с поне една глава по-ниско от мъжете, но не оставяше съмнение кой държи абсолютната власт в Акома.
Двамата мъже се строполиха с дрънчене на доспехи.
— Чуйте ме! — извика Мара високо. — Всички.
— Строй се! — изкрещя Кейоке и за секунди всички се строиха зад коленичилите.
Мара се обърна към Кейоке.
— Какво е наказанието за такова провинение?
Ветеранът отвърна твърдо:
