— Подбери няколко добри мъже за Люджан. — Обърна се към бившия престъпник и го изгледа преценяващо. — Вземи и от старите, и от новите войници. Може би като попътуват заедно, ще открият, че си приличат повече, отколкото предполагат. — И добави: — Особено тези, които могат да стана кавгаджии.
Люджан не се притесни.
— Кавгаджиите не са новост за мен, господарке. — Усмивката му се разшири. — Трябва да призная, че преди да стана офицер, и аз си падах малко кавгаджия.
— Убеден съм — обади се Кейоке, който стоеше неподвижно в мрака и почти бяха забравили за него. Бившият бандит се стресна и незабавно се стегна.
— Люджан, искам да пътуваш колкото се може по-бързо и по-надалеч за дванайсет дни — нареди Мара. — Събери колкото се може повече хора. След това се върни. Ако не можеш да намериш две хиляди, намери двеста, ако не — двайсет, но да са добри бойци. — Люджан кимна и се поклони безупречно, което му спечели усмивка от Мара. — Сега покажи какви хора си ни довел.
Люджан поведе Мара и Кейоке към бедно облечените мъже. Всички се изправиха, щом лейди Акома приближи, а неколцина паднаха на колене. За изстрадалите престъпници тя изглеждаше като принцеса със скъпите си дрехи и бижута. Всички слушаха с уважение, докато Мара повтаряше предложението, което бе направила на Люджан и хората му в планините. Почти шейсет души се изправиха, за да получат подслон и задачи от Джикан, и Мара се усмихна, като видя как проблеснаха очите на хадонрата, щом взе да пресмята как ще използва уменията им. Оръжейниците щяха да са необходими, ако Люджан успееше да набере така мечтаните войници. После работниците последваха Джикан и глъчката намаля.
Люджан заговори за тези, които бяха останали.
— Господарке, това са трийсет и трима опитни воини, които ще се закълнат пред натамито на Акома.
— Обясни ли им всичко?
— Само ти можеш да го направиш по-добре.
Кейоке изсумтя неодобрително. Мара погледна дали бившият бандитски главатар не й се подиграва, но сякаш не го правеше. Не и открито. Внезапно усети защо харесва този мъж. Той имаше същата хитра закачливост, присъща за брат й Ланокота. Закачката му я накара да се изчерви и тя бързо попи челото си, сякаш се бе изпотила от топлината. Човекът не беше роднина, нито й беше равен по ранг. След месеците в храма тя не знаеше как да реагира и затова се зае с належащата задача. Мъжете бяха здрави, макар и недохранени, и нямаха търпение, с изключение на двама, които се бяха дръпнали леко настрани. Единият се спогледа с Люджан.
— Познаваш ли го? — попита Мара.
Люджан се засмя.
— Да, господарке. Това е Сарик, мой братовчед, служеше при лорд Тускай. Преди да напусне именията на Котай, беше сред най-близките ми другари.
Мара реши да му върне за предишното засрамване.
— Добър боец ли е?
Люджан се усмихна, а братовчед му отвърна по почти идентичен начин.
— Лейди, добър е колкото мен.
— Това решава проблема ни. — Мара чукна шлема в ръцете му, наричан „гърне“ заради абсолютната липса на украса. — Щях да ти кажа да го дадеш на него и да вземеш един с офицерско перо. Кейоке трябваше да те повиши в Боен водач, но щом ще отсъстваш три седмици, е по-добре да сложим братовчед ти на този пост.
Люджан отвърна все така усмихнат:
— Е, почти колкото мен. — След това добави сериозно: — С твое позволение, искам да го взема с мен. Не искам да показвам неуважение към останалите, но няма друг, когото да предпочета в напечена ситуация. — Тонът му отново се развесели. — А и така групата ни ще е съставена предимно от кавгаджии.
Мара не можа да устои. За пръв път от смъртта на Лано намръщването изчезна и светлината на фенера показа изненадващо хубавата й усмивка.
— Тогава вземи перото си от Кейоке, Ударен водач. — Обърна се към новодошлия. — Добре дошъл, Сарик.
Мъжът сведе глава.
— Господарке, твоята чест е и моя. С благословията на боговете, ще умра като воин. Дано не е твърде скоро. Щастлив съм да служа на красавица като теб.
Мара повдигна вежди и изгледа и двамата.
— Явно ласкателството е семейна черта, както и неуважението към ранга. — След това се обърна към мъжа до Сарик. Той носеше прости дрехи и обикновени кожени сандали. Косата му не беше къса като на войник, зализана като на търговец или рошава като на работник. — Кой е този?
— Аракаси, лейди — каза Сарик, а мъжът се поклони. — И той работеше за лорда ми, но не е войник.
Човекът беше среден на ръст и с нормални черти. Но поведението му не беше гордо като на воин или смирено като на работник. Мара изпита известна несигурност.
— Защо не стана заедно с останалите работници и занаятчии?
Тъмните очи на Аракаси проблеснаха, може би с веселие, но лицето му остана безизразно. След това, въпреки че не помръдна, цялото му излъчване се промени и той заприлича на самовглъбен книжовник. Мара забеляза нещо, което би трябвало да види още отначало. Кожата му не беше загрубяла като на работещите на полето. Ръцете му изглеждаха здрави, но без якостта, придобита от употреба на инструменти или оръжия.
— Лейди, аз не съм фермер.
