— Господарке, тези мъже трябва да бъдат обесени, незабавно.
Мара го погледна невярващо. Не очакваше, че наказанието ще е толкова строго. Командирът се почеса показно с палец по брадичката.
Жестът я предупреди, че от решението й могат да възникнат сериозни последствия, но Мара все пак погледна към Папевайо. Лицето му беше като безизразна маска, но той кимна почти незабележимо, че е съгласен с присъдата на Кейоке.
Мара изстина. Знаеше, че ако не действа бързо и без колебание, може да се появи раздор между дългогодишните войници на Акома и новопристигналите. Стегна се и погледна бойците. В гласа й звучеше едва сдържан гняв.
— В този гарнизон няма любимци! Вече няма „новодошли“. Няма „стара гвардия“. Всеки, който носи зеленото, е войник на Акома. Всички се заклехте да се подчинявате и да дадете живота си в защита на Акома.
Тръгна покрай редиците, гледаше войниците си в очите, всеки поред.
— Някои от вас познавам още от детството си. Други са с нас съвсем отскоро. Но всички имате еднаква отговорност да носите зеленото на Акома с чест. Току-що обещах да дам името на друг, за да може не само да оцелеем, а… един ден да процъфтяваме! — Гласът й се издигна гневно, за да я чуят всички. — Който обезчести униформата, обезчестява Акома… — Притихна до смъртоносен шепот. — Обезчестява мен. — Мъжете не помръдваха, но гледаха неспокойно. Мара се обърна към провинените и заговори на Затаки.
— Ти си получил заповед от офицер, назначен от командира. Трябвало е да се подчиниш безпрекословно!
Затаки падна напред, зарови чело в прахоляка на пътя. Не каза нищо в своя защита, а господарката му се обърна към Картачалтака.
— А ти си ударил свой брат, докато си бил на служба! — Картачалтака също заби чело в прахта. Мара раздрънка гривните от скъп метал, годежен подарък от лорд Анасати. Това, че носеше подобно богатство, трябваше да напомня на коленичилите за статуса им. Те се потяха на слънцето, докато господарката им говореше с командира. — Тези двама мъже предадоха честта на Акома. Обесете ги.
Кейоке мигновено се разпореди за екзекуцията. Мара зърна за секунда следа от страх в очите на обречените. Не страх от самата смърт, защото смъртта е чест за всеки воин, а заради срамното обесване, отредено за робите. Знаеха, че губят воинската си чест и че следващото им появяване в Колелото на живота ще е с по-нисък статус, като слуги или дори роби. След това на лицата им се спусна традиционната цуранска маска. Само ако посрещнеха смело тази долна смърт можеха да се надяват на милост, когато духът им се обвърже към Колелото.
Мара стоеше неподвижна до носилката си, като статуя с железен самоконтрол, докато войниците водеха осъдените към едно дърво с дебели клони. Свалиха броните на двамата осъдени и вързаха ръцете им зад гърба. Преметнаха въжетата през клоните без церемонии и последна молитва. Нахлузиха примките на вратовете на осъдените и по даден сигнал шестима мъже дръпнаха въжета. Вратът на Затаки се пречупи с пукот, той пририта един-два пъти, потрепери и увисна. Смъртта на Картачалтака беше по-мъчителна, защото се задушаваше бавно и риташе, но накрая и той увисна неподвижно като горчив плод на дървото.
— Кейоке, към къщи — нареди Мара, като се постара гласът й да не трепне.
Слънцето й се струваше твърде ярко. Мара се мъчеше да оправдае пред себе си убийството, което бе наредила. Хвана се за ръба на паланкина, за да не залитне и така да покаже слабост пред войниците, махна към едно от момчетата роби да й поднесе вода, подсладена с плодове. Отпи бавно, възвръщайки спокойствието си, докато Кейоке нареждаше на мъжете да се строят за поход.
Накоя не бе напуснала сенчестия паланкин, но като видя състоянието на Мара, се обади:
— Господарке?
Момичето подаде празната чаша на роба.
— Идвам, Накоя. Трябва да потегляме. Имаме много работа този месец, преди сватбата. — Качи се в носилката без повече приказки, настани се до дойката и потъна в мълчание. Кейоке даде заповед и войниците се подредиха около носилката.
Мара се разтрепери, причерня й. Накоя я прегърна през раменете, без да казва нищо! Младата лейди Акома зарови лице в рамото й и се разрида.
Докато доближаваха границите на земите й, Мара се замисли за предстоящите трудности. Беше разменила само няколко думи с Кейоке и Накоя след екзекуцията. Знаеше, че би трябвало да очаква възникването на конфликт между бившите сиви воини и оцелелите от гарнизона на баща й, и се обвиняваше, че го е допуснала, така че дръпна завеските и повика командира.
— Кейоке, защо Селмон е заповядал на старите войници да поемат първия пост, вместо да ги размеси?
Ветеранът не бе изненадан от въпроса й.
