— Господарке, Селмон е сгрешил, като е опитал да щади старите воини. Мислел е, че като изкарат първата смяна, ще могат да хапнат и да почиват до сутрешния пост, и да са му признателни. Затаки беше млад кавгаджия. Ако някой от нас беше там — той кимна към Папевайо и Тасидо, офицерите, които я придружаваха в имението на Анасати, — можеше да го предотвратим. — Направи пауза, докато обмисляше следващите си думи. — Но Селмон не се е справил лошо. Можело е конфликтът да се разрасне, но той е успял да го удържи до двама провинени.
Мара кимна.
— Повиши Селмон в Патрулен водач, когато се върнем. Войската ни нараства и ще ни трябват повече офицери.
После взе едно от бързите категорични решения, които й печелеха уважението на подчинените й.
— Повиши и двама от най-добрите от старата гвардия. Избери най-добрия от старите войници на фамилията, да речем Миака, и го направи Ударен водач. Както и някой от новите. Онзи негодник Люджан е бил Ударен водач при Котай. Ако няма някой по-способен, повиши него.
Кейоке сви рамене и не предложи по-подходящ кандидат. Мара си позволи задоволство от това и добави:
— Ще разбия тези съюзи бързо. Няма да има повече фаворити. — Кейоке кимна и на строгото му лице се изписа нещо като усмивка, най-открито демонстрираното одобрение, на което бе способен. Мара добави почти само за себе си: — Скоро ще ми трябват мъже, които се подчиняват без колебание. Не мога да позволя нещо да попречи на плановете ми.
Очевидно беше заета с отговорностите на управлението. Кейоке тръгна към челото на колоната, мислеше си как Мара все повече започва да прилича на баща си.
Щом носилката стигна до пасищата на Акома, Мара за пръв път след напускането на храма на Лашима изпита оптимизъм. Мислите й бушуваха. Не обсъждаше идеите си дори с Кейоке и Накоя. Защото те се оформяха в кроежи, водещи към грандиозен план, чиято цел не беше само оцеляването, а амбиция, от която направо й се замайваше главата.
Мара разбираше, че с времето ще се наложи да преработи плановете, за да паснат на обстоятелствата. В съюзите и разпределението на власт в Играта на Съвета често имаше неочаквани промени. В много отношения решителността идваше преди средствата и методите. Щяха да минат години, преди грандиозната й схема да се развие напълно. Но женитбата с Бунтокапи беше първата малка стъпка. След отпътуването от Анасати бе открила надежда и могъщия копнеж на новите мечти.
Когато паланкинът стигна алеята към главната сграда, мечтите й бяха изместени от практически проблеми. В сумрака светеха повече светлини, отколкото обикновено. Мара зърна поне осемдесет души, струпани пред кухнята. Повечето ядяха от купи. Люджан вървеше между тях, говореше и ръкомахаше. При приближаването на ескорта мнозина от мъжете оставиха яденето и се изправиха. Останалите продължиха да се хранят, но изглеждаха нервни.
Мара погледна Накоя, но старицата беше заспала, успокоена от поклащането на носилката и следобедната жега. Паланкинът спря, а Люджан се приближи и се поклони учтиво, докато Кейоке помагаше на Мара. Бившият бандит заговори още преди да успее да го попита.
— Господарке, това са все достойни мъже, поне доколкото мога да преценя аз. Всички ще постъпят на служба при вас на драго сърце.
— Войници? — бързо попита Кейоке и пусна ръката на Мара.
— Само част от тях, за съжаление, командире. Но останалите са оръжейници, кожари, ковачи, майстори на колела и други умели занаятчии. Има и двама фермери.
— Добре — отвърна Мара. — Вече почти не ми остана земя за нови фермери. Колко са войниците?
— Трийсет и трима. — Люджан отстъпи с елегантност, по подходяща за танцьор, отколкото за воин, и помогна на събудилата се Накоя да слезе от носилката, но вниманието му остана насочено към господарката.
Мара пресметна.
— Това увеличава гарнизона ни до повече от триста души. Вече не сме безпомощни, само отчаяни.
— Трябват ни повече войници — обади се Накоя раздразнено и тръгна към къщата.
— Господарке, събирането на повече хора ще е трудно — каза Люджан. — Повикахме всички сиви войни в близост до земите ти. За повече ще трябва да попътуваме.
— Но знаеш къде да намериш още, нали? — заяви Мара.
Люджан се усмихна дръзко.
— Господарке, знам, че страдам от липса на смиреност, но съм живял във всяко бандитско убежище от тук до Амболина, откакто домът Котай падна. Поне знам къде да потърся.
— Колко време ти трябва?
Очите му проблеснаха палаво.
— Колко човека ти трябват, господарке?
— Хиляда. Две хиляди са по-добре.
— Ами, господарке, за хиляда ще ни трябват три-четири месеца. — Люджан се замисли. — Ако взема няколко доверени хора с мен, вероятно мога да се оправя за месец и половина. Но две хиляди…
Мара махна нетърпеливо и гривните й издрънчаха.
— Двайсет дни. Попълненията трябва да са тук и да се закълнат преди да измине месец.
Усмивката на Люджан премина в гримаса.
— Лейди, за теб бих се изправил срещу орда ездачи тюн, невъоръжен, но ти искаш да направя чудо.
Сенките скриха изчервяването на Мара. Тя се обърна и махна на Папевайо. Ударният водач се поклони мигновено.
