— Съвсем не, господарке. Кейоке е прочут с уменията си във военното дело. Разбира опасността от постоянни непроменящи се патрули. Той е благоразумен и коварен дори когато силите му са малки. — Погледна уважително командира и добави: — Особено когато силите му са малки. Трудно е дори за един човек да проникне в земите на Акома, камо ли за сериозен отряд.
Кейоке усети намека.
— Казваш трудно. Но не и невъзможно.
Аракаси кимна.
— Именно.
— Сивите войни на Люджан отвлякоха нийдрите ни без особени трудности — каза Мара.
Аракаси не можа да сдържи усмивката си.
— Вярно, но той имаше предимство. Аз му казах къде и кога да удари.
Кейоке го изгледа опасно.
— Явно трябва да обсъдим някои неща. Господарке, може ли да се оттеглим?
— Не — каза Мара. — Аракаси, в империята има ли толкова добре пазено имение, че никой странник и крадец да не може да проникне?
— Само едно — отвърна шпионинът. — Имението на лорд Дачиндо, далече на изток.
Мара се усмихна, сякаш бе спечелила малка победа.
— Кейоке, наистина има какво да обсъдите с Аракаси. Вървете.
Двамата станаха, дръпнаха се настрани и заговориха тихо в мъгливото утро. Мара знаеше, че мъдростта ще надделее, колкото и Кейоке да се засяга за пропуските в сигурността. Командирът щеше да приеме всяка информация на Главния шпионин, за да защити по-добре господарката си. Усмихна се и прати един роб да й донесе гребена, сигурна, че до деня на сватбата не само имението на Дачиндо ще бъде непробиваемо. В последните минути, преди да тръгнат, се отдаде на все по-изнервящото занимание да разресва сплъстената си коса без помощта на слугиня.
Денят беше горещ, но войниците маршируваха, без да се оплакват. Равнините с пасища и ниви отстъпиха място на гористи хълмове, осеяни със скали. Дърветата бяха стари, обрасли с лози и трънаци. Но колкото по-труден ставаше теренът, толкова повече се подобряваше настроението на хората. Движеха се с добро темпо и когато слънцето започна да се спуска, стигнаха границите на земите на Инродака. Аракаси поиска да спрат и заговори, докато войниците сменяха бойните си доспехи с боядисаните парадни:
— Трябва да оставим тази пътека и да прехвърлим хребета ето там. — И махна към една едва забележима пътечка, водеща право нагоре в най-гъстата гора.
— Мислех, че чо-джа стоят кошерите си на поляни и в долини — изсумтя Кейоке.
Аракаси избърса потта от челото си. Слънцето клонеше към залез и той държеше да пристигнат, преди да се стъмни.
— По принцип е вярно. Поне аз не съм чувал за кошер, който да не е на открито. — Шпионинът посочи към пътечката. — По-натам гората се разрежда. Има долина с поляни, на около хиляди крачки нагоре. Там е мястото, което търсим.
— Значи старият кошер не е в земите на Инродака? — намеси се Мара.
— Не, но има някакво съглашение. — Аракаси посочи на север, където гората беше най-гъста. — Преди незнайно колко години тези земи са били част от по-голямо имение. Когато незнайният лорд паднал, владенията му били разделени между завоевателите, включително и Инродака. Тази част останала ничия. Земята тук не е хубава. Има хубава гора, но превозът на трупите е труден, а пасищата са твърде малко и нямат връзка с равнините.
— Все пак чо-джа приемат Инродака като свой хазяин, без да го правят на въпрос. Кой знае как мислят! — Шпионинът насочи войниците към стръмната пътечка. — Трябва да сме предпазливи, но сдържани. Сигурно ще ни спрат войници чо-джа. Не бива да се сражаваме. При нова царица в кошера дори опитните ветерани ще са нервни и агресивни. Може да симулират атака, но никой не бива да вади оръжието си, в противен случай сме мъртви.
Мара се посъветва с Кейоке и одобри заповедта на Главния шпионин. Всички се облякоха в яркозеленото на Акома и започнаха изкачването.
Стръмната пътечка се виеше между назъбени скали и не можеше да се пътува с носилка, Кейоке помагаше на Мара при по-сериозните изкачвания. Пътеката не беше направена за хора, а за куми, шестокраките планински кози, и за подвижните чо-джа. Най-тежко беше за носачите, които се превиваха под припасите, и за другите, които мъкнеха празната носилка в края на колоната.
Слънцето напичаше гърбовете на войниците. Странни планински птици се разлитаха при приближаването им, а храстите бяха пълни с дивеч. Запленена от новите преживявания, Мара въобще не обръщаше внимание на болките в краката.
Точно след пладне предният патрул вдигна тревога. Кейоке хвана Мара за ръка и я поведе напред.
Дузина воини чо-джа стояха, стиснали копия пред телата си, но не излъчваха заплаха. Телата им бяха лъскаво черни и на прешлени като на насекоми, ръцете им имаха шест части. На Мара й се струваха еднакви, като произведени от занаятчийска гилдия.
— Това са стари воини — отбеляза Кейоке. — Няма да ни нападнат, освен ако не ги провокираме.
Думите му й помогнаха да се успокои. Тя зачака с напрегнатия ескорт, а командирът пристъпи напред и вдигна ръка с дланта напред.
— Чест за кошера ви.
Най-близкият чо-джа отговори с изненадващо разбираем глас:
— Чест за дома ви, мъже на Акома. Кой говори? Кошерът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане.
