— Той е любимият слуга на Минванаби! — Бунтокапи махна с меча си, сякаш присъствието на войник от васалите на Джингу доказваше твърдението му.
Люджан се дръпна извън обхвата на меча му с лека усмивка.
— Той беше лош човек. Нищо чудно да е станал разбойник.
Бунто размаха меча си пред лицето му, без изобщо да разбере шегата, и викна:
— Това не беше разбойническо нападение! Онова куче Джингу мисли, че Акома са слаби, защото ги управлява жена. Е, сега вече ще знае, че срещу него има мъж! Ще пратя куриери в Сулан-Ку, да почерпят в пристанищните кръчми, Джингу ще разбере кой му е натрил носа!
Пак размаха меча, после погледна засъхващата по него кръв и след кратко колебание го прибра в украсената ножница. Е, робите щяха да го почистят.
— Ще му мислим, като се приберем. Мръсен съм и съм гладен. Тръгваме веднага!
И тръгна, като остави Кейоке, Папевайо и Люджан да организират хората, да подготвят носилки за ранените и да строят отрядите за обратния път. Искаше да се прибере у дома преди вечеря и уморените от сражението войници не го интересуваха. Щяха да почиват, като се върнат в казармата.
Папевайо погледна Кейоке и двамата безмълвно споделиха една мисъл. Този грубоват мъж, още почти момче, беше опасен. И дваж по-опасен за господарката им.
Часовете минаваха и сенките става все по-къси. Слънцето изкачи зенита и пастирите се върнаха за обяд, а слугите продължаваха да работят, сякаш не съществуваше никаква заплаха. Мара почиваше и опитваше да чете, но не можеше да се съсредоточи върху сборника с владенията и делата на десетината основни и стотиците дребни благородници в империята. Една нощ, преди около месец, й се бе сторило, че долавя някаква схема, по която са разположени по-далечните владения, но след часове изучаване реши, че това е илюзия. Все пак това я наведе на друга мисъл. Разположението на семейните владения, дори най-незначителните, можеше да се окаже важен нюанс в Играта на Съвета.
Обмисляше тази новост през топлия следобед. След залез вечеря мълчаливо в по-прохладния вечерен въздух. Слугите бяха притеснени, което беше необичайно при отсъствието на лорда им. Детето в утробата й тежеше като камък и тя си легна рано. Сънищата й бяха тревожни. На няколко пъти се събуждаше с разтуптяно сърце и се ослушваше за завръщащи се войници, но вместо скърцане на доспехи и тропот на крака нощта носеше само мучене на нийдри и цвърчене на насекоми. Единственото доказателство, че съпругът й и Кейоке се справят с планинските бандити, беше, че имението все още не е нападнато. Успя да заспи дълбоко едва преди изгрев.
Събуди се, когато слънцето я напече в лицето. Заради среднощните тревоги бе оставила паравана отворен. Прислужницата й бе забравила да го затвори и топлината вече нахлуваше. Мара се надигна и внезапно й прилоша. Изтича до нощното гърне и повърна. Робинята чу страданията на господарката си и се появи с влажни кърпи. Видя, че Мара се е проснала на леглото, и забърза да доведе Накоя.
Мара обаче я спря.
— Накоя си има достатъчно грижи — извика тя и махна намусено към отворения параван. Слугинята го затвори припряно, но сянката не помогна. Мара лежеше, потна и пребледняла. През цялата сутрин не успя да се съсредоточи върху търговските сметки, които винаги предизвикваха интереса й. Стана обед, а войниците още не се връщаха. Започна да се притеснява. Дали Бунтокапи беше загинал от бандитски меч? Дали бяха победили? Чакането я изтощаваше и пълнеше главата й със сенките на колебанието. Навън слънцето запълзя към зенита и Накоя дойде с обяда. Мара успя да хапне малко плодове и сладки, благодарна, че прилошаването е преминало.
След обяда лейди Акома легна, за да си почине в жегата. Сънят не идваше. Сенките на дърветата започнаха да се издължават зад стената, а шумът намаля, защото свободните работници се прибраха по колибите си. Робите не ползваха такава обедна почивка, но когато беше възможно, им възлагаха полека работа в тези горещи часове.
Чакането тежеше като хиляда скали. Дори готвачите в кухнята бяха напрегнати. Някъде някакъв слуга гълчеше роб за недобре изпълнена задача. На Мара й писна от бездействие и се надигна. Накоя веднага се появи, за да я попита от какво се нуждае, и тя й се озъби. Отказа и предложението да се отпусне с музиканти и поети. Накоя поседя, след което стана и отиде да си намери друга работа.
По залез, когато сенките по хълмовете вече ставаха лилави, се разнесе шум, предизвестяващ завръщането на войската. Мара затаи дъх и долови, че пеят песен. Нещо в нея се пречупи. Разплака се от облекчение. Ако врагът беше победил, сега щеше да напада с бойни викове. Ако Бунтокапи беше убит или войниците бяха отблъснати, щяха да се връщат мълчаливо. Шумните гласове в следобедната жега оповестяваха победата на Акома.
Мара стана, махна на слугите да отворят стената към плаца и зачака завръщащите се отряди.
