— Милорд има нужда от съветите ти по множество търговски въпроси, Джикан — каза тя. — Отиди при него, след като се изкъпе и вечеря.
Хадонрата стисна оцапания си юмрук, почти неспособен да прикрие недоволството си, че ще трябва да се занимава с мудния Бунтокапи.
— Да, господарке.
Мара го изгледа с кисела насмешка.
— Милорд е нов в търговските въпроси, Джикан. Може би ще е най-добре да му обясняваш всичко бавно и максимално подробно.
Изражението на Джикан не се промени, но очите му сякаш светнаха.
— Да, господарке.
Мара му отвърна с прикрита усмивка.
— Бави се, колкото искаш. Сигурна съм, че ще намериш достатъчно теми за цялата вечер, та дори и за нощта.
— Разбира се, господарке. — Джикан започна да се ентусиазира. — Ще наредя да не ме безпокоят, докато лорд Бунтокапи се нуждае от моята помощ.
Хадонрата винаги проявяваше бърза мисъл. Мара ценеше уменията му, макар и да не го показваше.
— Добре, Джикан. Щом милорд се интересува от домашните дела, вземи всички документи, които решиш, че трябва да изучи.
— Да, господарке — отговори Джикан с едва прикрито удоволствие.
— Това е всичко. — Мара го освободи с жест и се замисли. Имаше още неща, които трябваше да сведе до вниманието на съпруга си. Все пак се притесняваше. Беше избрала гибелен път. Никой закон или човек нямаше да я спаси, ако стъпеше накриво.
Мара примигна, когато чу как огромната ръка на Бунтокапи удари някого. Поредният роб щеше да се разхожда дни наред с подута буза или насинено око. Тя се приготви за неизбежния сблъсък и не се изненада, когато Бунто нахълта при нея: дори когато не беше ядосан, той рядко прибягваше до учтивостите, каквито официално изискваше рангът им.
— Мара — започна той, едва сдържаше гнева си.
Мара го прокле наум, защото бойните му сандали драскаха пода за втори път тази седмица. За щастие робите, които трябваше да го оправят после, нямаха право на оплаквания.
Бунтокапи спря, потен под тежката си броня.
— Вече от дни се занимавам с тези неща, които според Джикан трябва да надзиравам лично! За пръв път от седмица излязох да потренирам с войската и като се връщам, намирам още от… тези! — Запокити тежкия сноп документи на пода. — Писна ми! Кой се занимаваше с това преди да дойда тук?
Мара сведе скромно очи.
— Аз, съпруже.
Гневът на Бунтокапи премина в изумление.
— Ти ли?
— Преди да поискам да се оженим, бях Управляваща лейди. — Каза го така, сякаш не беше от голямо значение. — Управлението на имението беше мое задължение, както е сега твое.
— Уф! — Раздразнението му беше очевидно. — Трябва ли да се занимавам с всяка дребна подробност? — Смъкна шлема си и й подвикна да му помогне. Един слуга застана на прага. — Донеси ми роба — нареди Бунтокапи. — Няма да стоя с тази броня и миг повече. Мара, помогни ми.
Мара се надигна тромаво и застана до съпруга си, който стоеше с разперени ръце. Тя разкопча коланите на нагръдника и задната броня, като се стараеше да го докосва колкото се може по-малко, защото беше мръсен.
— Ако искаш, можеш да предоставиш част от тези права на Джикан. Той е напълно способен да се грижи за ежедневните дейности в имението. Може да се допитва до мен, ако теб те няма.
Бунтокапи смъкна лакираните доспехи и въздъхна облекчено.
— Не. Искам да се грижиш за нашия син.
— Или дъщеря — отвърна Мара, ядосана, че съпругата можеше да служи за оръженосец, но не и да се занимава със сметките. Коленичи и започна да маха кожените наколенници от косматите му крака.
— Ба, момче ще е. Ако не е, ще трябва да пробваме пак, а? — И се надвеси над нея.
Мара не показа отвращението си и развърза сандалите, които бяха толкова мръсни, колкото и краката му.
— Както пожелае милорд.
Бунтокапи махна късата си роба, остана само по превръзка и се почеса по чатала.
— Все пак ще позволя на Джикан да се занимава с търговските въпроси, за които е отговарял след смъртта на баща ти. — Слугата донесе чиста роба и лорд Акома бързо се облече, без да нарежда да приготвят банята. — Хадонрата е компетентен. А за важните решения може да идва при мен. Мисля да прекарам малко време в Сулан-Ку. Няколко приятели са…
Спря объркан, защото Мара внезапно се присви. От сутринта имаше леки контракции, но тази беше силна и лицето й пребледня. Най-сетне времето беше дошло.
— Бунто!
Обичайно сприхавият й мъж внезапно се зарадва, но и се притесни.
— Време ли е?
— Така мисля. — Тя се усмихна успокояващо. — Извикай акушерката.
Бунтокапи стискаше отчаяно ръката на жена си, загрижен за пръв път през живота си. Акушерката дотърча, последвана почти мигновено от Накоя. Двете го изгониха с устрем, на който никой съпруг в империята не би устоял. Бунтокапи се изнесе като бито куче, като поглеждаше през рамо.
През следващия час крачеше в кабинета и чакаше синът му да се роди. След втория час изпрати слугите за вино и нещо за ядене. Вечерта премина в нощ, а още нямаше вести от родилната стая. Бунто беше нетърпелив и не беше свикнал да чака, затова продължи да пие. След вечеря поиска музиканти, но тяхното свирене не успя да успокои нервите му и вместо това той поръча да затоплят банята, която бе пренебрегнал следобед.
