Яркозелените им доспехи бяха покрити с прах. Перата на офицерите бяха разрошени, но всички бойци вървяха в крак, а песента им изпълваше въздуха. Старите воини и бандитите пееха от радост, защото битката окончателно ги бе обединила. След цялата мъка, тегнеща над дома през последната година, постижението беше сладко.
Бунтокапи дойде направо при жена си и се поклони официално — жест, който я изненада.
— Жено, победихме.
— Много съм доволна, съпруже. — Откровеният й отговор го изненада на свой ред. Явно бременността я изтощаваше, защото не изглеждаше добре.
— Псетата на Минванаби и Кехотара, преоблечени като сиви воини, се опитаха да проникнат в земите ни — обясни Бунтокапи. — Искаха да ни нападнат призори, докато спим.
Мара кимна. И тя щеше да планира нещата така.
— Много ли бяха, милорд?
Бунтокапи разкопча шлема си и го хвърли на чакащия слуга. Разчеса мократа си сплъстена коса с ръце и устните му се извиха доволно.
— Ах, колко е хубаво, като го свалиш. — Погледна жена си на прага. — Какво? Много ли? — За миг като че ли се замисли. — Доста повече, отколкото очаквах… — След това подвикна през рамо на Люджан, който организираше прибирането на войската с Кейоке: — Ударен водач Люджан, колко се оказаха последно нападателите?
Веселият отговор се разнесе над двора:
— Триста, милорд.
Мара потисна тръпката си и сложи ръка на корема си, защото бебето бе помръднало.
— Триста, убити или пленени — заяви гордо Бунтокапи. След това сякаш се сети за още нещо и пак се провикна: — Люджан, колко човека загубихме?
— Трима убити, трима умиращи и петима тежко ранени. — Отговорът беше още по-весел и Мара разбра, че новите попълнения са се сражавали добре.
Бунтокапи се усмихна на своята лейди.
— Какво ще кажеш, жено? Причакахме ги отгоре, засипахме ги с камъни и стрели и ги изтласкахме към нашите мечове и щитове. Дори баща ти нямаше да се справи толкова добре, нали?
— Да, съпруже. — Признанието беше тежко, но вярно. Бунтокапи не беше пропилял годините за тренировки. За миг отвращението и омразата й се смениха с гордост от делата на съпруга й в името на Акома.
Люджан се приближи с един войник, казваше се Шенг. Тежкият поход и битката не бяха намалили дръзката му галантност и той се усмихна на Мара, преди да се поклони и да прекъсне хвалбите на господаря си.
— Милорд, този мъж има да каже нещо важно.
Войникът отдаде чест.
— Господарю, един от пленниците ми е братовчед и го познавам добре. Той е син на сестрата на жената на чичо ми. Не е сив воин. На служба е при Минванаби.
Мара се напрегна, но това остана незабелязано поради бурната реакция на Бунтокапи.
— Ха! Казах ли ви? Доведете го това псе.
Един едър боец избута напред мъж с вързани зад гърба ръце и го събори в краката на Бунтокапи.
— От Минванаби ли си?
Пленникът не отговори. Лордът забрави за присъствието на жена си и го изрита в главата. Въпреки омразата си към Минванаби Мара се намръщи. Тежкият сандал на Бунто отново попадна в лицето на мъжа и той се претърколи и изплю кръв.
— От Минванаби ли си? — повтори съпругът й.
Мъжът не признаваше нищо. Но пък Джингу нямаше да прати слаби мъже на толкова рискована мисия. Позицията и честта му зависеха от това да не бъде разкрит. Но истината не можеше да бъде изцяло скрита. Появи се нов войник на Акома с подобна история. Още неколцина от нападателите бяха разпознати като хора на Джингу или на неговите васали от Кехотара. Бунтокапи изрита още няколко пъти човека на земята, но изтръгна само поглед, пълен с отровна омраза. Накрая му омръзна и нареди:
— Този глупак скверни земите на Акома. Обесете го.
След това вдигна блеснал поглед към Кейоке.
— Обесете ги всичките. Нямаме нужда от роби, а псетата са лоши работници. Обесете ги на крайпътните дървета и сложете надписи, че това очаква всеки, който прекрачи в земите на Акома. Командирите на патрули да идат в града. Да черпят по таверните и да пият вино за смелите мъже, които победиха Минванаби.
Кейоке не каза нищо. Бунтокапи нанасяше ужасна обида на лорд Минванаби, като бесеше публично войниците му. Обикновено военнопленниците бяха убивани почетно с меч или оставаха роби. Само при старите кръвни вражди се прибягваше до такива обиди. Публичните хвалби за това деяние щяха да предизвикат още по-сериозен удар и дори съюзът с Анасати можеше да се окаже недостатъчен.
Мара разбираше залозите. Ако Джингу се разгневеше достатъчно, следващата атака нямаше да е с триста, преоблечени като сиви воини, а с три хиляди, носещи оранжево-черните доспехи на Минванаби, и те щяха да залеят земите на Акома като напаст от насекоми. Видя как Кейоке потърква брадичката си с палец и разбра, че той споделя същата загриженост. Трябваше да се опита да разубеди съпруга си.
— Милорд. — Мара докосна мокрия от пот ръкав на Бунтокапи. — Това са само войници, изпълняващи заповедите на господаря си.
Бунтокапи я погледна диво.
