Церемонията беше проста и бърза; единственото особено бе, че Аракаси се заклеваше и от името на агентите си. Мара си помисли, че е малко странно да има лоялни служители, чиито имена не знае и които са готови да дадат живота си за господарка, която не са срещали никога, но побърза да се насочи към практичните неща.
— Аракаси, когато отидеш при съпруга ми… предреши се като слуга. Кажи му, че си дошъл да обсъдиш пратка кожи от нийдра, които трябва да се продадат на майсторите на шатри в Джамар. Така той ще знае, че е безопасно да говорите. В градската къща има новопостъпили слуги и лордът трябва да е предпазлив. Като се видите, той ще ти нареди какво да правиш.
Аракаси се поклони и тръгна, а Мара прехапа устна и се замоли на Лашима. Ако беше изчислила правилно, пристигането на Аракаси щеше да съвпадне с най-горещата страст на Бунтокапи и Теани и шпионинът вероятно щеше да получи абсолютно неочаквано посрещане.
Изминаха часове. Нийдрите се прибраха от пасищата, птиците шатра се разлетяха, отбелязвайки наближаването на вечерта.
Аракаси се върна прашен и уморен. Синината на бузата му се виждаше дори в полумрака. Мара освободи слугините и изпрати куриерчето за храна, леген с вода и парцал.
Щом останаха сами, Аракаси почна:
— Господарке, съпругът ти чу думите, които ми каза да му кажа, и се разгневи. Удари ме и се разкрещя, че всяка работа трябва да се насочва към теб и Джикан. — Мара издържа пронизващия му поглед безизразно и след кратка пауза Аракаси продължи: — Там имаше една жена и той… изглеждаше зает. Във всеки случай съпругът ти е много добър актьор. Или пък не се преструваше въобще.
— Съпругът ми прехвърли много от отговорностите на мен — каза Мара спокойно. — Все пак бях Управляваща лейди, преди да се омъжа за него.
Аракаси обаче не се подведе.
— Знаеш поговорката: „Когато Играта на Съвета влезе в Дома, умният слуга не играе“. Все пак честта повелява да приема, че нещата са такива, каквито изглеждат, поне докато не се докаже обратното. — Погледът му стана студен. — Но съм лоялен на Акома. Сърцето ми е с теб, лейди Мара, защото ме прие, но съм длъжен да се подчиня на лорда си. Няма да го предам.
— Казваш това, което трябва да каже всеки предан служител. Не съм и очаквала друго. — Мара се усмихна, доволна от предупреждението на шпионина. — Имаш ли все пак някакви съмнения относно съпруга ми?
Донесоха храната — печено пиле — и Аракаси го изгледа лакомо.
— Не, господарке, но… но видях жената… която беше при него.
— Какво имаш предвид? — Мара чакаше нетърпеливо, докато той дъвчеше и преглъщаше.
— Теани. Познавам я… Тя е агент на лорд Минванаби.
Мара усети ледено пробождане в сърцето, но успя да каже:
— Не споменавай на никого за това.
— Разбирам, господарке. — Аракаси се поклони и пак се зае с пилето. Беше отслабнал от продължителните пътувания, а и до града и обратно не бяха малко левги. Мара чувстваше вина, задето Бунтокапи го бе ударил, и го изчака да се наяде, преди да поиска пълен доклад.
А после вълнението я накара да забрави за умората му. Слушаше с блеснал поглед разкритията на Аракаси за интригите и сложностите на имперската политика, подкрепени със забавни анекдоти. Ето за това беше родена! Вечерта се спусна, луната изгря, а в ума й започнаха да се оформят картини и планове. Тя го прекъсваше с въпроси и схватливостта й накара Аракаси да превъзмогне умората си. Най-сетне имаше господарка, която оценяваше нюансите на работата му. Ентусиазмът й щеше да изостри уменията му. Хората в мрежата му щяха да видят как Акома се издига и да усетят гордост, каквато не бяха изпитвали при лорд Тускай.
Робите дойдоха да запалят лампите. Светлината освети лицето на шпионина и Мара забеляза промяната в маниерите му. Този мъж беше истинско съкровище, а талантите му — чест за Акома. Мара го слушаше внимателно и запомняше всичко. Най-сетне разполагаше със средства да влезе в Играта и да отмъсти на Минванаби за баща си и брат си. Но не можеше да предприеме нищо, докато Бунтокапи беше Управляващ лорд.
По някое време Аракаси се оттегли, а Мара остана втренчена в птичите кости на подноса. Седя умислена чак до сутринта.
Гостите пристигнаха късно на следващата сутрин. Мара гледаше седемте носилки, които се поклащаха по пътя към имението, със зачервени от липсата на сън очи. Цветовете по броните на ескорта й бяха познати и не предизвикваха радост. Мара въздъхна тъжно и накара слугините да донесат подходяща роба за посрещане на гости. Това, че щяха да й съсипят сутринта, не беше от значение. Трябваше да защити честта и гостоприемството на Акома.
Изчака първата носилка на двора, придружена от три прислужници. Накоя се появи от друга врата и застана до господарката си миг преди първата носилка да спре.
Мара се поклони официално.
— Милорд Чипака, каква чест.
Сбръчканият старец, който слезе от носилката, я погледна със сълзящите си очи, за да види кой говори. Беше почти оглушал и думите на Мара също му бяха убягнали. Пристъпи несигурно напред, намръщи се и извика:
