Аяки запищя. Мара отпусна ръцете си, които го бяха стиснали твърде силно, и усети, че е спряла да диша. Пое си болезнено дъх. Вече можеше да затвори очи. Но образът на проснатия й на земята съпруг беше жигосан от вътрешната страна на клепачите й. Не чу как Кейоке провъзгласява, че лордът е умрял с чест. Вместо това в ушите й бумтяха думите на Бунтокапи. „Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред“.
Не забеляза как мъжете нахлупиха шлемовете си и се поклониха на загиналия. Сякаш времето бе застинало, докато Накоя не я подхвана за лакътя и не я поведе към имението. За щастие старата дойка не говореше — но пък за сметка на това Аяки пищеше.
Мара сложи траурни дрехи, но не се оттегли в покоите си, както настояваше Накоя, а в стария кабинет на баща си. Оттам изгледа полета на шатрите по залез-слънце. Но червеното на залеза само й напомняше за робата на Бунто и окървавения меч, който бе отнел живота му.
Щом падна сумрак, робите запалиха стъклените лампи и затвориха стените. Мара огледа едновремешното сърце на финансовата империя на баща си. Помещението бе променено. Писалището беше заринато с документи за залаганията на Бунтокапи. Повечето щяха да са дългове, ако съдеше по тъжното изражение на Джикан през последните седмици. На стените имаше нови картини, предпочитани от загиналия лорд, за разлика от ловните сцени на прадядо й. На новите имаше борба и битки, една беше на жена с червеникава коса.
Мара се намръщи. Беше възнамерявала да върне старата украса от времето на баща й и Лано. Но сега, след самоубийството на Бунтокапи, реши друго. Детството й беше свършило. Ако искаше името на Акома да оцелее, трябваше да се промени, защото в Играта на Съвета просперираха силните, а слабите пропадаха в забвение.
На вратата се чу настойчиво чукане.
— Влез — каза Мара.
Джикан се вмъкна в кабинета. За първи път от седмици не носеше документи и списъци. Поклони се притеснено, челото му докосна пода в краката на лейди Акома.
— Хадонра, изправи се — нареди Мара. — Въобще не съм разочарована от това как изпълняваше задълженията си към покойния ми съпруг.
Но Джикан се смъкна още по-ниско, почти легна на плочките на пода.
— Господарке, моля за прошка.
— За какво? Джикан, стани и кажи какво е станало.
Хадонрата вдигна глава, но остана на колене. Опитваше да е сдържан, но излъчваше истинско разкаяние.
— Господарке, донесох срам на Акома. Колкото и да опитвам, не мога… — Преглътна мъчително. — Лейди, прости ми, но не изпитвам мъка от смъртта на великия лорд. Той загина с храброст и чест и заслужава траур. Но, честно, аз изпитвам единствено облекчение.
Мара сведе очи. Какво можеше да му каже? Тъжно призна пред себе си, че и тя не изпитва истинска мъка за Бунтокапи. Шокът от реалността и залозите на манипулациите й я бяха потресли и объркали. Да, съвестта я гризеше, но тя нямаше нищо общо с дълбоката лоялност, която изпитваше хадонрата. Замисли се нормална ли е все пак.
Хадонрата се размърда и Мара разбра, че трябва да го утеши с някакви думи, дори да не вярва в тях.
— Джикан, всички знаем, че съпругът ми ти създаваше сериозни неприятности. Той не оценяваше таланта ти и не се вслушваше в съветите ти. Ти му служеше с абсолютна лоялност, докато той беше жив. Сега, след като не е жив, трябва да носиш червените ленти на траура. Направи го, защото традициите трябва да се спазват, но слушай сърцето си. Ако не можеш да тъжиш, поне почитай паметта на Бунтокапи.
Джикан се поклони пак и като че ли се поуспокои. Някоя по-сурова господарка можеше да го накара да си отнеме живота. С времето бе започнал да цени Мара, която интерпретираше културните норми по-свободно. Дори най-големите й противници би трябвало да се възхитят на дръзката маневра, с която бе премахнала заплахата от Анасати.
Хадонрата си тръгна и Мара остана сама. Нейните чувства бяха доста по-противоречиви от тези на служителя й. Гледаше как лампите догарят и по някое време задряма. Сънуваше Ланокота в червено и баща си, пронизан от варварски оръжия.
Понякога тялото му се променяше в това на Бунтокапи, а друг път Лано лежеше в прахта и Кейоке обявяваше, че е загинал с чест. От време на време сънуваше, че писъците на Аяки продължават безкрайно. Призори се събуди потна и студена.
Остана да лежи неподвижно и анализираше единствения важен факт. Жал й беше за Бунтокапи, но не съжаляваше за избора си. Службата в храма на Лашима би могла да предпази чистия й детски дух, но след като бе вкусила властта и тръпката от Играта на Съвета, знаеше, че никога няма да се откаже от тях.
