Обедната жега дойде и премина лениво, както обикновено. Свещеното езерце отразяваше безоблачното небе и близките храсти. Аяки спеше в кошницата си под дървото до натамито на Акома, без да знае за заплахата над младия му живот. Мара не можеше да е безгрижна като него и редуваше медитация с нервни разходки. Дори храмовата дисциплина не можеше да я откъсне от мислите за Бунтокапи, в чиито ръце се намираше съдбата на Акома. Нямаше как да знае докъде се простира лоялността му, защото бе заклет да пази честта на дом, който враждуваше с фамилията на баща му. Самата тя го бе отблъснала и чувствата му бяха насочени към Теани. Кейоке, Накоя и Джикан изпитваха неприязън към неприятния му характер. Имението беше негова собственост, но истинският му дом беше в градската резиденция. Прехапа устни и спря пред натамито, където преди почти две години се бе заклела да управлява владението на баща си. Още тогава бе замислила сложния план, който залагаше на цуранската концепция за чест. Доста крехка основа, защото въпреки всичките си недостатъци Бунтокапи не беше глупак.
Сенките се издължиха и птиците ли започнаха да пеят. Мара стоеше до свещеното езерце и си играеше с цвете, откъснато от близкия храст. Венчелистчетата бяха бледи и деликатни като нея. Можеха да бъдат смачкани с едно стисване с пръсти. Слугите сигурно си мислеха, че се е оттеглила тук, за да моли боговете да я спасят от срама на съпруга й. Но всъщност тя просто искаше да се скрие от страха в очите им. Ако лорд Акома избереше войната, съдбите им щяха висят на косъм. Късметлиите щяха да умрат в бой. Други щяха да загубят честта си от обесване, да станат роби или да избягат в хълмовете като сиви войни. Ако натамито попаднеше в плен, всички щяха да знаят, че боговете са им обърнали гръб.
Сенките се издължиха още повече, цветето повехна от нервната й пот. Аяки се събуди. Отначало се забавляваше, като махаше към насекомите, хранещи се в цветовете над главата му, но после се отегчи. Времето за хранене бе отминало отдавна. Мара хвърли цветето, откъсна един узрял джомач и започна да го бели. Момчето се укроти, щом започна да дъвче сладките парчета.
В този момент Мара чу стъпките зад себе си.
Не се обърна. Папевайо стоеше на пост на входа, така че това не можеше да е убиец. Жреците на Чочокан не идваха непоканени, градинарят не работеше, когато някой от господарите беше вътре, а всеки друг щеше да си навлече смъртна присъда. Единственият, който можеше да върви невъзмутимо по пътеката, бе лорд Акома. Фактът, че се бе върнал от Сулан-Ку без фанфари, говореше за едно: явно бе видял баща си и знаеше каква обида е нанесъл на Военачалника и на родната си фамилия.
Мара тикна последното парче джомач в лакомата уста на Аяки. Ръцете й трепереха и затова нарочно ги обърса бавно, докато Бунтокапи се приближаваше.
Мъжът й спря на ръба на езерцето и няколко камъчета паднаха във водата. В езерцето се разбягаха вълнички, птиците в клоните млъкнаха.
— Жено, ти си като змията пуск от джунглата, която има красива окраска и се слива с цветята. Но атаката й е бърза и смъртоносна.
Мара се надигна бавно, обърна се също така бавно и вдигна поглед от почервенелите си от сок пръсти към лицето на Бунто.
Беше дошъл пеш и явно беше бързал — едрото му тяло беше потно и покрито с прах. Носеше проста дневна роба, най-вероятно същата, с която баща му го бе изкарал от леглото. Прахолякът от пътя скриваше петната от вино върху бродерията на единия ръкав. Мара погледна възлите на колажа, износената кожа на ножницата и мускулестия врат, който се подаваше от отвора на яката. Видя следите от любовните ласки на Теани по ключицата му и присвитите устни. Накрая го погледна в очите и откри смес от потиснат гняв, детинско объркване и копнеж.
Поклони се, без да осъзнава, че в очите на съпруга си е красива — и по някакъв странен начин недосегаема. Единствените думи, за които се сещаше, бяха нелепи, така че не каза нищо.
Бунтокапи я гледаше с болезнено напрежение.
— И твоята отрова спира сърцето, също като тази на змията. Играеш Играта на Съвета с майсторска прецизност. Откъде знаеше кое лице ще нося? На Анасати, чиято кръв е моя, или на Акома, чиято чест се заклех да браня?
Мара се отпусна, но гласът й потрепери.
— Честта на Акома е от древни времена. Никой Акома не е живял посрамен.
Бунтокапи пристъпи напред, извиси се над крехката си съпруга и хвана китките й.
— Мога да променя това, горда жено. Мога да разпилея честта на дедите ти като прах по вятъра само с един удар.
Мара беше принудена да гледа в гневните очи и да изпитва силата на мъжа, когото не обичаше, и й трябваше цялата й воля, за да не трепне. Измина една тежка, напрегната минута.
След това бръмченето на насекомите в цветята накара Аяки да се засмее. Бунтокапи погледна надолу, видя синините от стискането по ръцете на Мара, примигна засрамено, пусна я и жизнената му сила сякаш се изпари. Но след миг той се изпъчи и я изгледа с поглед, какъвто не бе виждала досега.
