— Може би не бях прав в деня на сватбата ни — каза Бунтокапи. — Може би съм наистина толкова глупав, колкото смятахте с баща ми и братята ми. Но заради благополучието на сина ми ще умра храбро, като Акома.
Мара наведе глава. Трябваше да се пребори с напиращите сълзи. За един кратък миг зърна какъв човек би могъл да стане съпругът й, ако бе отгледан с любов и внимание като по-големите си братя. Лорд Анасати беше загърбил потенциала на третия си син, а тя бе манипулирала слабостите му, за да не постигне онова, към което се стремеше. Сърцето й се късаше. Вместо триумф изпитваше тъга. Краткият потенциал за величие на Бунтокапи бе проблеснал като слънчев лъч през облаците и сега щеше да бъде погубен завинаги.
Този момент трая само секунда. Бунто я хвана за ръката и я дръпна грубо.
— Ела, жено. Вземи и сина ни. Преди слънцето да залезе, и двамата ще видите как умира един истински лорд на Акома.
Мара опита да възрази:
— Не детето! Милорд, той е твърде малък, за да разбере.
— Млъкни! — Бунтокапи я блъсна и Аяки се стресна и заплака. — Умирам за честта на сина си. Редно е той да го запомни. И ти. — Направи пауза и изви злобно устни. — За да разбереш какво направи. Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред.
Бунтокапи тръгна, а Мара вдигна Аяки. Потисна желанието да заплаче. Беше решила, че разбира залозите на позицията си, когато оплакваше баща си и брат си. Но сега Бунтокапи й бе показал колко е невежа. Почувства се унизена и мръсна. Но трябваше да се подчини на заповедта. Все някак щеше да събере твърдост и да преглътне горчивите плодове на победата си. Защото Минванаби продължаваха да кроят планове да я унищожат, много по-коварни от нейната хитрост, която бе довела до сгромолясването на Бунтокапи.
Войниците на Акома бяха строени, перата на офицерите се поклащаха от слабия привечерен ветрец.
В карето стояха Кейоке, Папевайо и един воин от Анасати, който трябваше да е свидетел. Между тях стоеше Бунтокапи с червена ритуална роба и зелен пояс на Акома. Държеше червен меч, остър като бръснач.
Мара беше встрани, на едно възвишение, откъдето виждаше всичко като на длан. Премести Аяки в другата си ръка. Искаше й се церемонията да е свършила.
Детето дърпаше косата и дрехата й и надаваше радостни възклицания към ярките доспехи на воините.
Като всичко в Цурануани, дори смъртта имаше церемониален елемент. Бунтокапи стоеше в центъра на карето и стискаше меча, а Кейоке изреждаше славните му дела като лорд на Акома. Списъкът не беше дълъг: една битка и десетина победи в двубой. Мара преглътна сухо, като осъзна колко млад е съпругът й всъщност. Беше забравила, че Бунто е на двайсет, само с две години по-голям от нея.
Той стоеше неподвижно и не излъчваше слабост, а в очите му си личеше отчаяната решителност, нужна, за да се преодолее подобен момент. Мара преглътна отново и свали внимателно пръстчетата на Аяки от ухото си. Той изписка игриво и посегна пак.
— Шшшт — скара му се тя.
Кейоке привърши речта си и се поклони дълбоко.
— Отиди си с чест, лорд Акома. Нека всички запомнят името ти без срам.
Воините свалиха едновременно шлемовете си. Вятърът разроши мокрите им от пот коси. Безизразните им очи гледаха как Бунтокапи вдига меча над главата си.
Мара пак преглътна и очите й се напълниха със солени сълзи. Опита да мисли за Лано, проснат окървавен под копитата на варварските коне, но гледката на Бунтокапи, вдигнал меч в последен поздрав към боговете на живота, беше твърде истинска. С изключение на грубостта в леглото и сприхавия си нрав той не беше лош съпруг. Ако Мара бе използвала подобна манипулация да го развие, а не да го унищожи… Не, не можеше да има съжаление. Призова дисциплината, на която се бе научила в храма на Лашима, и прогони тези мисли от главата си. Загледа безизразно как Бунтокапи обръща меча и насочва върха към корема си.
Не каза прощални думи. Но в очите му се четеше мрачна ирония, възхищение и триумф, защото знаеше, че Мара ще трябва да живее с този спомен до края на дните си.
„Преди слънцето да залезе, ще видите как умира един истински лорд на Акома“. Мара стисна инстинктивно Аяки, щом Бунтокапи сведе глава. Грубите ръце, непохватни да докосват съпруга, но годни за борба и война, стиснаха червената кожена дръжка на меча. Залязващото слънце освети потта по китките му. Кокалчетата побеляха. Бунтокапи направи няколко бързи крачки и скочи по лице. Дръжката се удари в земята и острието прониза тялото. Ръцете и предпазителят се удариха в гърдите му и Бунто се сгърчи и заръмжа в агония.
Но не извика. Докато животът му изтичаше, от устните му се откъсна само въздишка. Спазмите на мускулите се забавиха и почти спряха и той обърна глава. Оцапаните с кръв и прах устни пророниха дума, която никой не чу, а очите му се втренчиха в жена му и детето му на хълмчето.
