Затвори очи и си припомни лицето на Марипоса, както го беше зърнала за последно. Стоеше на летището с изпънати рамене и твърда усмивка на лицето си. Шумът от отлитащите и кацащите самолети се смесваше с гласа от уредбата на летището и глъчката на хората наоколо. Разговорът беше почти невъзможен. И двете се опитваха да бъдат ведри и жизнерадостни, но след като току-що се бяха намерили, новата им раздяла беше особено трудна за тях. По дългия път назад от Ангангео до Сан Антонио Лус и Марипоса се бяха отдали на фантазията си как Марипоса идва да живее в старата им къща в Милуоки, как споделят и преоткриват живота, който бяха пропуснали. Когато стигнаха там обаче, Сам дръпна Лус настрани и й обясни ясно и твърдо, че майка и все още се възстановява. Че има нужда от групата си за подкрепа тук, в Сан Антонио, за да завърши напълно лечението си. Сега Лус трябваше да бъде силната, каза й той, защото Марипоса не може да й каже „не“. Тя трябваше да я остави и да се прибере сама у дома. Това, което не й каза, но и двамата подразбираха, беше, че той ще бъде до нея и ще я подкрепя, не само като приятел. Когато Лус се сети за емоционалните изблици и сривове на Марипоса в Деня на мъртвите, тя разбра напълно, какво й казваше Сам и се убеди, че той е прав.
Очите на Марипоса се изпълниха със сълзи, когато обявиха, че е време за качване на самолета. За един кратък миг изглеждаше, че ще се срине. После се овладя, пристъпи напред, хвана в двете си ръце лицето на Лус и се взря в очите й.
— Това не е сбогуване, mi hija — каза й тя. — Чакай ме през пролетта, когато дните нараснат и слънцето започне да грее отново. Ще долетя на север да те видя. А през есента, когато нощите станат хладни и листата окапят, ти ще дойдеш на юг при мен. Ще бъдем като пеперудите, ти и аз.
Този спомен накара Лус да се усмихне. Приятната емоция се настани в сърцето й и я успокои. Беше същото чувство на покой, което беше изпитвала като малка, когато слушаше историите на баба си нощем, по време на някоя силна буря. Наследената истина, запечатана в тези думи, отекна в нея и тя вече не изпитваше страх и не чувстваше тъга.
Лус се наведе напред и извади албума на баба си от чантата си. Облегна се отново на седалката, отвори го и започна да разлиства страниците му. Взираше се в познатите снимки на прабаба си и прадядо си, на дядовците си, на баба си, на чичовците и лелите си… Тук беше и любимата снимка на Есперанса — майка й, която държеше Лус като бебе. Приглади с любов, извилите се ръбове.
В албума вече имаше и нови снимки. Усмихна се, щом погледът й се спря на семейния портрет, направен, преди да си тръгне от Ангангео. Чичо Маноло, лелите й Естела, Роза и Марисела, Ядира и другите членове на семейството се бяха събрали край Марипоса и Лус и примижаваха срещу слънцето с широки усмивки на лица до гроба на Есперанса. Забеляза силната прилика между някои от тях, колко си приличаха чертите на лицата им, включително и нейното. Очевидните знаци за споделено ДНК я накараха да изпита приятно чувство на принадлежност към нещо по-голямо.
Следващата снимка, беше направена в къщата на тия Мария в Сан Антонио. Леля й седеше в любимото си червено плюшено кресло и се усмихваше широко, с позиращата пред фотоапарата Серена, настанена удобно в скута й. Лус беше опознала самотата прекалено добре и нямаше друг избор, освен да позволи на тия Мария да задържи кученцето, което обожаваше. А и решението всъщност не беше нейно. Всеки можеше да види, че Серена се намираше в кучешкия рай и беше избрала сама своя дом.
Вече разбираше, как се е чувствала Есперанса, когато разглеждаше снимките в албума си и й разказваше истории и за живите, и за починалите членове на семейството си. Всички те живееха в сърцето и в ума й, а не бяха просто безсмислени имена, прикачени към лицата по страниците. Както семействата в Мексико разказваха истории за починалите си близки в Деня на мъртвите, така и Есперанса беше пазела семейството си цяло и близко до себе си, повтаряйки на внучката си отново и отново случки за хора, които тя не познаваше, като ги вплиташе в историите за Марипоса и Лус, за да създаде дългата, непрекъсната нишка на живота.
Есперанса беше права за толкова много неща. Дори за Ел Торо, помисли си Лус и се усмихна сама на себе си. Тази малка кола имаше сърце и ги беше докарала по целия път до Мексико и обратно. Лус я подари на Марипоса. Малкият фолксваген „Бръмбар“ й беше служил добре. Той беше нейният пашкул по време на пътуването й и сега тя можеше да го остави зад гърба си и да отлети у дома.
У дома.
