Лус погледа майка си с изненада. Жената беше изтъкана от противоречия. В един миг резервирана, в другия — свръхемоционална. Студена, после гореща. Унищожителна, след това истинска спасителка. Чувстваше, че главата й се замайва само от усилието да следи и да проумее всичките й състояния.
Марипоса се надигна и изтупа прахта от ръцете си.
— Понякога тук горе им става много студено и изпадат в ступор. Имат нужда от малко изкуствено дишане — добави тя с усмивка.
Лус не се засмя, но започна да се оглежда за още пеперуди, нуждаещи се от първа медицинска помощ.
— Тази последна част от изкачването е малко трудна, но ти ще се справиш — каза Марипоса окуражаващо. — Само внимавай да не се заплетеш в някоя от виещите се клонки. Готова ли си? Добре…
Подаде ръка на Лус и я дръпна силно, за да й помогне да се изкачи на скалистия ръб. Продължиха нагоре още половин час с мъчителното катерене и след това внезапно Марипоса спря на самия ръб на една урва и застина неподвижно.
— Ето ги — пророни тихо тя.
Лус приближи до нея и се огледа с любопитство. Мястото й приличаше на същата обикновена гора, из която бяха вървели досега. Последва майка си до една огромна ела, сигурно прадядото на всички дървета наоколо. Марипоса й посочи нещо с ръка. На масивния ствол на елата бяха издълбани древни символи, които Лус не можеше да разгадае. Марипоса прокара пръсти по тях и на лицето й преминаха хиляди емоции. После само за миг обгърна ствола с двете си ръце и поставяйки умело краката си на издатините по него, се изкатери нагоре и се скри сред клоните на дървото. Лус ахна изненадано. Няколко секунди по-късно главата на майка й се показа някъде над нея.
— Сега е твой ред — каза тя на Лус.
Момичето трепна уплашено.
— Не се страхувай. Жените от нашето семейство правят това от поколения и никоя не е пострадала. Използвай и двете си ръце и обвий ствола с крака. Ще ти помогна. Внимателно.
Лус облиза устни и погледна над главата на Марипоса към отвесната урва, издигаща се зад елата, която като че ли стигаше до безкрайността. Ако паднеше от там, никой нямаше да я намери. Можеше ли да се довери на майка си да я хване, ако се подхлъзнеше! Поколеба се, докато гледаше калните стъпки, оставени от ботушите на Марипоса по ствола и по скалата.
Някъде отвътре в главата си чу гласа на Есперанса.
Лус внезапно се сети за легендата за Малката Нана и как тя застанала смело на ръба на пропастта, докато другите богове я подтиквали да скочи. Хайде, Лус, каза си сама на себе си. Това е твоят миг. Пое си дълбоко дъх и се хвана за ствола с треперещи ръце. Опита се да направи като Марипоса и се заизкачва нагоре по дървото. Миг по-късно силната ръка на майка й я хвана за рамото и я поведе към безопасната издатина. Лус издиша тежко, все още леко разтреперена, и изтръска парченцата дърво и мъх, полепнали по якето й. После вдигна глава.
Всичко, което беше чела, всички истории, които беше чувала, всички снимки, които беше виждала — нищо не можеше да улови и да предаде напълно ефекта на този свещен храм от камък и дърво, който се разкри пред очите й. Намираше се на скала, от която се виждаха като на длан, канаристите планини, извисяващи се високо в облаците, а между тях в ниското лежеше сгушена магическа долина. Гората от гигантски елови дървета, мистериозни и могъщи, се издигаше пред погледа им с внушителните си корони, с клоните, натежали от гъсти, струпани едни върху други кафяви и сиви листа.
Само че не бяха листа. Бяха хиляди, милиони, неизчислим брой пеперуди монарх с крилете си, отпуснати в затворена позиция, висящи от клоните на дърветата на купове като пчелни кошери. Беше толкова близко до някои от клоните, че можеше да се пресегне и да ги докосне, но не го направи.
Марипоса се обади с тихичък шепнещ глас:
— Есперанса ме доведе на това място, както нейната майка беше довела нея преди години. Ние вярваме, че това е храмът на богинята Шочикетцал. Легендата гласи, че тя живеела в градина високо в планините, заобиколена от чудни цветя. А какво са пеперудите, ако не цветя, които могат да летят?
Обърна се и погледна Лус много сериозно. Бавно, съзнателно и с решителност си пое дъх и изпъна рамене. Всяка слабост, всяка невъздържана емоция, която беше показала предишната нощ, я беше напуснала. Марипоса изглеждаше като създание от друг свят, напълно духовно, с красота без възраст. Като че ли за един миг се беше сляла с всички природни стихии, които ги заобикаляха. Високите й остри скули приличаха на изсечените скали на планините, косата й се спускаше по гърба със същия цвят на тъмна охра като камъните наоколо, а очите й имаха блясъка на мистериозно искрящи обсидиани. Тя беше върховната жрица на този древен и свещен храм, готова да надзърне смело във великата бездна. Когато проговори, гласът й отекна с искрена убеденост.
