Събуди се от тропащ звук по прозореца. Облиза пресъхналите си устни и потърка подутите си от сълзи очи, после се надигна на лакът и се огледа из стаята. Долови аромата на ванилия и царевица и си помисли, че смъртта на Есперанса е била сън. След малко се пробуди напълно и позна дървеното легло на баба си, разпятието на стената, тоалетната й масичка и огледалото, украсено със снимки. Нейната абуела си беше отишла. Стисна очи, залята от нов прилив на мъка.
Отново чу тропащия звук. Повдигна глава към прозорците, гледащи към задната веранда — работното място на Есперанса. По гръбнака й премина тръпка, когато разпозна безпогрешно сянката на нежните криле, бясно блъскащи се в стъклото.
Пеперуда!
Есперанса й беше казвала, много пъти, че пеперудата монарх е душата на наскоро починалите. Лус почувства, как сърцето й почва да бие лудо — това не можеше да е съвпадение. Захвърли одеялото и се втурна, към гардероба на баба си. Отвори го и беше залята, от познатото ухание, по-силно, отколкото се разнасяше от чаршафите. Облече червения халат на Есперанса, завърза го с колана и сякаш, потъна отново в прегръдката й. После се затича по коридора, през кухнята към задната веранда.
Ранната сутрешна светлина си играеше, между гъстите зелени листа на растенията и хвърляше сенки по пода. На устните й се появи усмивка за пръв път, от седмица насам, когато видя великолепната пеперуда монарх, кацнала на перваза на прозореца. Приближи се до нея и се надигна на пръсти, за да разгледа внимателно прекрасните криле, оцветени в оранжево, разделени от плътни, черни ивици. Есперанса винаги сравняваше окраската им, с изяществото на стъклописите. Беше женска.
— Здравей, красавице — прошепна Лус.
Облегна се, на дървената работна маса и търпеливо зачака, гледайки как крилете на пеперудата се втвърдяват, на все още плахата светлина. Най-накрая, пеперудата стана по-уверена и се изкачи нагоре по дървената рамка. Там, като горд планински катерач, размаха триумфиращо криле. Лус се приведе над пейката и бавно простря ръка към пеперудата. Младата, неопитна пеперуда, предпазливо се покатери на пръста й. Лус усети гъделичкането на миниатюрното краче по кожата си.
— Ела и посрещни света — каза тя, докато я носеше към градината.
Продължителният дъжд най-накрая беше спрял и сутрешното слънце сякаш казваше: „Стига си лежала в леглото, стига си се самосъжалявала! Дъждът спря! Без повече сълзи!“
Лус вдиша, с пълни гърди свежия въздух и повдигна лице, за да поеме слънчевата топлина. Може би, защото толкова много дни беше валяло или защото малката пеперуда повдигна духа й за пръв път, от смъртта на баба й, но тя се почувства почти замаяна, докато наблюдаваше, как деликатното създание потрепва с криле на пръста й, както кокетка премигва с клепките си.
През следващия час, Лус си игра с пеперудата монарх в градината на баба си. Никога в живота си не беше виждала, толкова гальовна пеперуда. Тя не отлетя веднага, както се предполагаше да направи. Разхождаше се по ръката й, пърхаше с криле по рамото й, по главата й, гъделичкаше я, особено когато кацна на носа й. Сякаш нямаше желание да си тръгне, дори когато Лус внимателно я побутна към крайчеца на пръста си. Пеперудата си остана на място и позволи на сутрешното слънце да блести по крилете й.
— Не се тревожи — прошепна й Лус. Повдигна ръка над главата си и посочи към слънцето. Пеперудата размаха криле. — Време е. Тръгвай!
Малката пеперуда улови шепота на вятъра, най-накрая се откъсна от дланта й и отлетя.
Лус гледаше, как тя кръжи над градината, отново и отново, издига се все по-нагоре, а после прелита над оградата. Следеше я с поглед, докато вече не можеше да види изящното блещукане на оранжевия цвят на фона на искрящото синьо небе. От място, някъде дълбоко в сърцето си, Лус чу гласа на баба си.
Остана неподвижна, на мястото си. Беше се помолила, за знак и получи отговор на молитвата си.
Баба й казваше, че понякога трябва да се вслушва и да се доверява на сърцето си, а не само на разума си. Сега тя се вслуша и в този миг на чудо разбра какво трябва да направи. Поне веднъж щеше да потисне съмненията си и да пренебрегне страховете си.
Поне веднъж, щеше да бъде смела и да каже, „да“!
