Лус Авила погледна, през гигантските мътни прозорци на леярната към надвисващите сиви облаци в небето. Протегна се и свали ластика, от конската си опашка, после тръсна глава, за да освободи дългата си черна грива. Навлече кадифеното си рипсено яке и зае мястото си, на дългата опашка, редом до другите работници, с празни погледи, които чакаха да пъхнат картите си в системата за отчитане. Един по един, хората се нижеха към изхода, но на нея й се струваше, че изобщо не помръдват.
— Ще излизаш ли тази вечер? — попита младата жена зад нея.
Дана, бе само с година по-голяма от Лус, но вече беше омъжена и разведена. Късата й остра коса, беше боядисана, в крещящо червено и обичаше да експериментира, със зелени и сини сенки за очи.
— Мислехме да се отбием при „О’Мали“ — добави тя.
Лус поклати глава. Дана не би разбрала, че тя се опитваше да пести всеки долар, за да завърши колеж. Или че консервативната й мексиканска баба, не би одобрила момичета, да ходят сами по барове.
— Със Съли имаме планове. Но благодаря.
Дана сви рамене.
— Ще се видим утре, отново на тръстиката, тогава.
— Да — отвърна унило Лус.
В леярната плащаха сравнително добре, но тя се чувстваше в капан, между стените на фабриката и не виждаше надежда, за някакво по-различно бъдеще, пред себе си. Най-добрият момент от деня беше излизането от тази врата.
Момичето пристъпи навън, сред октомврийския вятър, ухаещ на остри фабрични миризми. Сбърчи нос, с отвращение и се запъти бързо към паркинга, където трябваше да я чака приятелят й.
Лицето на Съли грейна цялото под бейзболната шапка, когато я видя, че идва. Съливан Гибсън, беше обикновено момче, от Средния запад с немско-ирландско потекло, за което бяха доказателство, почти двуметровият му ръст, широките рамене, обичта към баскетбола и бирата и галантните маниери, по отношение на жените. Отвори широко вратата на пикапа, щом Лус се приближи, и тя се качи в топлата кабинка, точно когато навън рукна леденостуденият северен дъжд.
— Божичко, мразя този дъжд.
— Поне не е сняг още — каза той.
Въздухът в пикапа беше задушен и пълен с цигарен дим — все още не беше успяла да накара Съли да се откаже от гадния си навик. Тя се наведе през седалката, за да го целуне. Тъмносините му очи засияха от щастие, когато устните им се срещнаха, сякаш двигателят на пикапа му, се беше запалил от само себе си. Под грубата външност на Съли, туптеше искреното, щедро сърце на нежен мъж. Той работеше в автосервиз в Милуоки. Гаражът беше съвсем малък, но имаше добра репутация и поръчките непрестанно валяха. Съли се смяташе, за голям късметлия, че му бяха предложили работа там, но Лус знаеше, че с неговото старание, лоялност и честност всъщност сервизът беше извадил късмет. Съли вече си беше създал собствена клиентела. Изкарваше добре, имаше перспективи за повишение, за по-висока заплата и се надяваше, че някой ден мечтата му, щеше да стане реалност — да си има собствен сервиз. Беше мъж, готов да създаде семейство, да има жена и деца.
Излизаха от три години и Съли беше нейната скала. Както винаги, се почувства сигурна, когато той преметна ръка през раменете й и я притегли към себе си. После потеглиха и излязоха от паркинга.
Всеки ден след работа Съли караше Лус до дома й в южната част на Милуоки. Паркира пред скромната къщичка, почти бунгало, в която тя живееше, с баба си, една от многото абсолютно еднакви постройки, разположени на равно разстояние по тясната улица. Кварталът беше скромен, населен предимно, с испаноговорещи семейства. Квартал, чиито обитатели не можеха да си позволят подобрения по къщите, а градската управа не си правеше труда, да ремонтира улиците. Но на предните веранди имаше саксии, с ярки мушката, храстите в градините бяха добре поддържани, за оградите имаше закопчани велосипеди и из дворовете бяха разпилени футболни топки. Това беше квартал, в който семействата се познаваха и хората бяха приятели помежду си.
Съли остави двигателя да работи, наведе се и целуна страстно и продължително Лус, която направо остана без дъх. Тя се отдръпна и премигна замаяно.
— Това какво беше?
Устните му се извиха свенливо надолу, а в бузите му се образуваха дълбоки трапчинки.
— Щях да те попитам същото. Днес си прекалено тиха.
Усмивката на Лус изчезна и тя извърна поглед напред.
— Заради абуела — каза тя.
Обичаше да използва това гальовно испанско обръщение за баба си, английското беше толкова по-студено. Сети се отново как изглеждаше Есперанса, рано тази сутрин. Не беше в кухнята, тананикайки си над печката, както обикновено. Лус беше обиколила къщата и я откри, трепереща навън сред утринния студ, нощницата й се вееше от вятъра, над глезените й, а дългата й бяла коса се спускаше свободно на гърба й. Стоеше неподвижно, като каменна статуя в градина.
— Какво й има?
— Притеснявам се за нея — отвърна тя и чертите й се изопнаха от тревога. — Не беше на себе си тази сутрин. Изглеждаше толкова отнесена, лицето й беше бяло като тебешир и много уморено, сякаш не беше мигнала цяла нощ. Знам, че е разтревожена за нещо, но не искаше да ми каже за какво.
